Последната граница
- Автор: Маклин Алистер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милчо Германов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Последната граница». Краткое содержание книги:
Бавно и неизбежно полудяваше. Най-страшното беше, че съзнаваше това. След последната инжекция, която бяха му били насила, той не можеше да направи нищо, с което да спре неумолимото настъпване на лудостта…
— Моля, какво обичате? Аз съм господин Бул.
— Чудесно. Имам добри новини за вас, господин Бул. Днес след обед бях в министерството. Там много са заинтересовани от предложенията на фирмата ви, особено за валцования алуминий. Биха желали да обсъдят с вас директно дали ще приемете тяхната цена — деветдесет и пет.
— Мисля, че за моята фирма това ще е приемливо, но трябва да се обсъдят някои подробности.
— Тогава може би сделката ще се осъществи. Ще можем да поговорим спокойно по тези въпроси. Каня ви на вечеря. Ще ви бъде ли удобно да се срещнем в шест и половина?
— Приемам, ще бъда навреме за срещата, нали беше третият етаж?
— Не, вторият. До шест и половина тогава. Довиждане, господин Бул.
Връзката прекъсна и Рейнолдс сложи слушалката. Поради опасността да бъде подслушван, Графът бе говорил предпазливо и със заобикалки, но бе успял да предаде цялата необходима информация. Първата буква Б от Бул отговаряше на втория хотел от списъка и наистина се оказваше, че е „Трите корони“. Както му бе казал Графа, хотелът се обслужва и ползва изключително от полицията и нейните служби. За съжаление това усложняваше задачата и правеше изпълнението и двойно по-опасно, но сега поне знаеше къде е отседнал професорът. Рейнолдс съзнаваше много добре, че всеки човек в хотела щеше да е опасен за него. От разговора по телефона той бе разбрал, че професорът е настанен в стая 59 на втория етаж и че вечеря в 6 и половина. Можеше да се предполага, че по това време в стаята му няма да има никой. Рейнолдс погледна часовника си, нямаше време за губене. Облече палтото и завърза колана му. Нахлупи меката филцова шапка. Нави специален заглушител на автоматичния пистолет и го мушна в десния джоб на палтото. Взе два резервни пълнителя и фенерче. След това звънна на управителя по вътрешната линия и му каза, че не желае да го безпокоят в следващите четири-пет часа. Обясни му, че няма да приема посетители, писма, телефонни разговори. Като се разпореди, Рейнолдс провери дали е заключена вратата и остави лампата да свети, за да заблуди някой любопитен, който би искал да надникне през ключалката. Огледа се още веднъж наоколо да не би да е пропуснал нещо, отвори прозореца на банята и излезе от хотела по аварийната стълба.
Нощта беше ужасно студена. Снегът, пухкав и дебел, беше дълбок до глезените. Продължаваше обилно да вали. Преди още да бе успял да измине двеста ярда, палтото и шапката му бяха побелели, колкото и земята под краката му. Беше доволен, че е студено и вали — студът щеше да обезкуражи и най-старателните кариеристи от тайната полиция да кръстосват улиците както обикновено; снегът, освен, че щеше да го обвие с анонимността на белия си саван, но и щеше да приглушава всеки шум, дори на стъпките му, до едва доловим шепот. Нощ идеална за ловеца, помисли Рейнолдс със задоволство.
Той стигна до хотел „Трите корони“ за по-малко от десетина минути. Дори в снежната тъмнина намери безпогрешно пътя, все едно, че дълги години бе живял в Будапеща. Когато пристигна, направи първия си бегъл оглед на мястото и нарочно мина на отсрещния тротоар. Хотелът беше огромен и заемаше целия квартал. Входът — въртяща се двойна остъклена врата — водеше направо във фоайето и беше осветен с ярка флуоресцентна светлина. Двамата масивни униформени портиери от време на време потропваха с крака, за да отстранят снега от обувките си, и удряха ръцете си една в друга, за да се стоплят. Рейнолдс успя да зърне, че са въоръжени с пистолети и палки.
„Тези двамата са толкова портиери, колкото съм и аз“, помисли си той. Очевидно бяха от тайната полиция. В едно вече беше абсолютно сигурен: щом трябваше да влезе в хотела, това не можеше да стане през главния вход. Всичко това Рейнолдс успя да разузнае с ъгълчето на окото си, бързайки по тротоара срещу фасадата на хотела като най-обикновен гражданин, който няма търпение да се прибере на топло у дома.
След като излезе от полезрението на портиерите той ускори крачките си, зави на ъгъла и продължи да оглежда страничната фасада на сградата. Всичките прозорци на приземния етаж имаха масивни решетки. Прозорците на следващия етаж бяха точно толкова непристъпни, колкото и Луната. Оставаше само задната страна.
До служебния вход се отиваше през сводест проход, който се отваряше в средата на високата каменна стена на задната фасада на хотела. Проходът беше доста висок и широк, за да могат през него да минават камионите на доставчиците. През прохода Рейнолдс успя да види покрития със сняг вътрешен двор — хотелът беше построен във формата на квадрат и го заграждаше. Въпреки беглия оглед, видя няколко паркирани коли на двора. Служебният вход беше в дъното. Над него беше закачен голям електрически фенер, който светеше с ярка светлина. Светлина се процеждаше и през някои от прозорците. Въпреки това вътрешният двор тънеше в полумрак. Смътно можеха да се забележат ъгловатите форми на три зигзагообразно издигащи се нагоре по фасадата аварийни стълби, предназначени за евакуация по време на пожар.