Часовникът на Пандора
- Автор: Нэнс Джон Дж.
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-8240-29-7
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Часовникът на Пандора». Краткое содержание книги:
Ужасът в „Щамът Андромеда“ на Крайтън.
Политическите машинации във „Версия Пеликан“ на Гришам.
Един самолет, отхвърлен от света. Едно надбягване с времето, неизвестността и смъртта
— А възможно ли е всъщност… — започна помощникът.
— Какво?
— Си Ен Ен непрекъснато преповтаря някаква история за американски самолет, на който цяла Европа отказвала разрешение за кацане, понеже на борда имало болен.
— Е, и?
— Възможно ли е точно той да се насочва насам?
Шефът се обърна, погледна към радара и в същия миг на екрана бавно изплува обектът, задаващ се откъм запад.
На борда на Полет 66
Джеймс Холанд провери още веднъж честотата на инструменталната система за кацане в Кефлавик и подаде команда за спускане на колесника. След като получиха разрешение за кацане в базата, изтребителите се поотдалечиха от „Куантъм“-66. Самолетът вече беше на седем километра височина и Холанд включи светлините за кацане. Очакваше дежурните в кулата да скочат и да се задействат, тъй като светлините на боинга бяха съвсем различни от тези на изтребителите, но не последва никаква реакция. Плавно отне двигателите, намали скоростта и насочи самолета към кулата.
Отдясно веднага пристигнаха две малки пилотки със светещ надпис „Следвай колата!“, а от кулата съобщиха:
— Шейсет и шест, следвайте пилотките. Не отваряйте никакви врати или люкове, включително в пилотската кабина, до второ нареждане.
— Прието.
Холанд излезе от пътеката за рулиране и зави леко на запад. Насреща си видя необяснимо голям брой коли, но не и цистерна за гориво. За сметка на това ги очакваше пожарна кола. Холанд и Роб се изненадаха от присъствието й, но и двамата се стъписаха, когато вместо пожарникари в типичните обемисти костюми на пътя им се изпречи човек в пълна космонавтска екипировка и размаха две светещи палки.
Холанд се подчини на сигналите му, зави на изток, изключи фаровете за рулиране и спря. През прозореца видя как стълбата си стои на място, а към самолета се приближават още хора в защитно облекло и всеки от тях държи нещо в ръка.
— Какво става? — попита Роб.
Холанд погледна през стъклото, но снегът и слабите осветители затрудняваха зрението му.
— Отсам има цяла гвардия пожарникари, а и още пристигат! — продължи Роб. — Какво става, по дяволите? Да не би да са загрели спирачките?
— Включи светлините за приземяване! — нареди Холанд.
Роб разбра, че работата е сериозна и се подчини. Ослепени от внезапната ярка светлина, космонавтите отвън отскочиха назад и вдигнаха ръце, сякаш се предават.
Дик Роб се наведе напред и се взря в странната им екипировка. Май не носеха обичайните сребристи защитни костюми — всъщност изобщо не бяха в пожарникарско облекло.
— Какви са тия? — извика той. — Що за униформа? И какво държат там? Да не е оръжие?!
— О, не! — простена Холанд. По гърба му полазиха тръпки.
— Какво има?
— Това наистина са защитни костюми… само че срещу химическа опасност. Познавам ги много добре, нали служих при военните…
— Защитни костюми ли? Срещу химическа война? Че от какво ще се защитават?
— От нас — отвърна Холанд.
11
Военновъздушна база Кефлавик, Исландия
Петък, 22 декември, 22:15 ч (2315 Z)
Миг след като Джеймс Холанд изключи четирите двигателя, прозвуча сигнал от базата:
— Шейсет и шест, чувате ли ме?
— Тук е командирът на полета. Кой е насреща?
— Обаждаме се от наземния екип, сър. Изчакайте малко, ще ви свържем с командната кола. Полковникът… командирът на базата иска да разговаря с вас.
Холанд усети познатото стягане в стомаха. Защо ще ги свързват с командира на базата, вместо с управлението на полетите?
Защото някой с по-голяма власт иска да говори лично с теб, Джеймс, отвърна си сам. Иска да ти каже нещо, дето хич не ти се ще да чуеш: че си една пионка в цялата игра и могат да те командват както пожелаят.
Дик Роб проверяваше нивото на горивото.
— Още не са почнали да ни зареждат! — възкликна учудено.
— Прав си. Не видях никаква цистерна, пък и съм сигурен, че това не е редовното място за зареждане.
Звънецът на стюардесата ги стресна. Холанд включи веднага интеркома.
— Джеймс? — Обаждаше се Барб Ролинс.
— Аз съм, Барб.
— Кажи, какво да правим сега? Да продължаваме ли да държим пътниците по местата им, напитки ли да им сервираме?