Ангелският дял
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: „Кралете на бърбъна“ #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Арт Етърнал Дистрибушън“
- ISBN: 978-619-191-398-5
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Ангелският дял». Краткое содержание книги:
Никой не е заподозрян - дори и най-големият син на Брадфорд, Едуард. Проблемите между него и баща му обаче го навеждат на мисълта, че съвсем скоро обвиненията могат да бъдат хвърлени върху него. Когато разследването на смъртта се задълбочава, Едуард започва все повече да се увлича в пиенето, както и в дъщерята на учителя по отглеждане на коне. Междувременно, финансовото бъдеще на семейството е в ръцете на бизнес съперник - жена, която иска Едуард само за себе си. Всичко обаче си има последствия и всички имат своите тайни. И точно преди залеза на фамилията се появява някой, стоял дълги години в сянка. Максуел се прибира у дома, но дали ще бъде спасител или ще се окаже най-големият от всички грешници?
— Не мога да кажа — настъпи пауза. — Знаеш ли кой може да го е убил?
— Не.
— И дори не подозираш?
— Говориш като онзи следовател.
— Съжалявам, професионална деформация. И така… познаваш ли някого, който да има мотив?
— Знаеш какъв бе баща ми. Имаше врагове навсякъде.
— Отрязването на пръста обаче е прекалено лично. И заравянето му пред къщата.
Под прозореца на майка му, не по-малко. Той обаче нямаше да се впусне в това.
— Имаше доста бизнесмени, които също го мразеха — Господи, звучеше така, сякаш се защитаваше. — И е дължал пари на разни хора, Рамзи. Големи пари.
— Защо тогава не са запазили и заложили пръстена? В него има много злато.
Лейн отвори уста. После я затвори. Имаха нужда от пиратски откуп в злато, ако искаха да се справят с дълговете.
— Струва ми се, че се отклоняваме от темата.
— Не съм толкова сигурен.
— Какво трябва да означава пък това?
— Нека просто да кажем, че и преди съм защитавал членове на семейството ти. И нищо няма да промени това.
Лейн затвори очи.
— Как ще ти се отплатя?
— Аз съм този, който изплаща дълг. Сега обаче не е моментът за това. Има и друга причина, поради която се обадих. Днес прибраха тялото на Розалинда Фрийланд.
Лейн побутна чинията си встрани.
— Майка й?
— Синът й. Току-що е навършил осемнайсет, така че е законно.
— И?
Оше една пауза, този път по-дълга.
— Бях там, когато дойде. Виждал ли си го?
— Не съм сигурен дори дали съм знаел, че има дете.
— Снимката му ще бъде на първа страница утре.
— Защо? Искам да кажа освен поради факта, че майка му е извършила самоубийство, преди тялото на баща ми да бъде открито.
— Да, ще ти изпратя снимка, след като затворим. Ще ти се обадя по-късно.
Лейн сложи край на връзката и погледна мис Аврора през масата.
— Познаваш Мич Рамзи, нали?
— Да. Познавала съм го през целия му живот. И ако иска да ти каже защо, ще ти каже. Това е негова работа, не моя.
Лейн остави телефона на масата и се отказа от темата — като че ли имаше друга възможност? Погледна Лизи и каза:
— Мислиш ли, че можем да приемем хората тук в четвъртък?
— Абсолютно — кимна Лизи. — Градините и игрищата са в страхотно състояние след обяда за дербито. Лесно е да се направи всичко останало за толкова кратко време. Ти какво мислиш?
— От четири до седем в четвъртък вечер. Можем да направим погребението само за членовете на семейството в петък или събота. Искам обаче поклонението да ми се махне от главата.
Мис Аврора се наведе и постави чинията пред него.
— Яж.
Но не му се удаде възможност. Преди да е започнал да спори, мистър Харис, икономът, отвори вратата.
— Мистър Болдуин, имате гост в предния салон. Предполагам, че не е очакван, но отказва да си тръгне.
— Кой е?
— Мистър Монтеверди от „Проспект Тръст“.
Лейн се изправи и взе чинията със себе си.
— Идвам веднага.
Мис Аврора издърпа чинията от ръката му.
— Това ще те чака, когато свършиш. Не се яде в онази част от къщата.
— Да, мем.
Лейн целуна Лизи по устата и излезе, прекоси с широки крачки коридора, който минаваше покрай стаите на мистър Харис, покрай офиса на Розалинда Фрийланд — където се бе самоубила — и покрай едно от трите перални помещения на имението. Пресичаше официалните обществени помещения, когато получи съобщение.
Докато прекосяваше фоайето с черните и бели мраморни плочки по пода, той вкара паролата си и тъкмо влизаше в салона, когато на екрана излезе изпратената от Мич Рамзи снимка.
Лейн се закова намясто.
Не можеше да повярва на очите си.
Синът, който бе взел тялото на Розалинда… можеше да му бъде близнак.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Компютърни разпечатки навсякъде. Множество лаптопи с Ексел файлове, подредени в полукръг. Жълти страници от бележници, покрити с черни разкривени драсканици.
За Джеф Стърн всичко това бе бизнес, както обикновено. Като инвестиционен банкер от „Уолстрийт“ той си изкарваше прехраната, като хрускаше цифри и откриваше повтарящи се модели и празноти в корпоративните финансови документи. Беше майстор — точно такъв, какъвто тази обсебваща, ориентирана към дребните подробности и смазваща ума работа изискваше, за да се види някакъв здрав смисъл в преднамерените трудности и творческите техники, използвани за източването на големи суми от мултинационални компании.