Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
Младата, хубава девойка много добре разбираше какво впечатление прави на обществото и се гордееше заради Джалма, защото тя го сравняваше с тези светски хора и нейното щастие растеше. И действително, младежите, повечето от които никога не бяха напускали Париж или най-много да бяха ходили до Неапол и Баден, й се виждаха твърде безцветни в сравнение с Джалма. Въпреки че беше съвсем млад, той вече много пъти бе ръководил кървави битки и славата за неговото безстрашие и геройско великодушие, която с почуда описваха пътешествениците, идваше от недрата на Индия и достигаше до Париж. А освен това, хубавите младежи с малки шапчици, тесни рединготи и огромни вратовръзки не можеха да се мерят с индийски принц, чието изящество и мъжествена красота се подсилваха от блестящото му, богато и екзотично облекло.
И изобщо през този щастлив ден за Адриана всичко беше само радост и любов. Залязващото в чистото небе слънце багреше околността със златистите си лъчи. Въздухът беше хладен. Каретите се носеха насам-натам. Преминаваха забързани конници. Лек ветрец развяваше панделките и перата по шапките на жените. Навред цареше шум, движение и блясък. От каретата Адриана се наслаждаваше на тази блестяща върволица от целия парижки разкош, но сред общия лъскав хаос от съзнанието й не излизаше тъжното, хубаво лице на Джалма. В този момент нещо падна в коленете й и тя се стресна. Беше едно малко поувяхнало букетче от синчец. Адриана дочу глас на дете, което вървеше след каретата и повтаряше:
— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета!
Адриана се обърна назад и видя едно бедно, бледо, хилаво момиче с кротко и тъжно лице, облечено в дрипи, което поднасяше ръка за милостиня и умолително гледаше към нея. Адриана се натъжи при вида на крайната беднотия сред общия разкош и си спомни за Гърбавото, което може би точно в този момент изнемогваше от оскъдицата си.
— Е — каза си девойката, — днешният ден не може да бъде само ден на щастие и радост за мен. — Тя се показа през прозорчето на каретата и попита момичето: — Имаш ли си майка, детенце?
— Не, госпожо, нямам нито майка, нито баща.
— Тогава кой се грижи за теб.
— Никой, госпожо. Продавам тези букетчета и трябва да занеса пари, иначе ще ме бият.
— Горкото момиче!
— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета, само една монета! — каза момичето и продължи да върви успоредно с каретата.
— Скъпи графе — усмихна се Адриана на господин дьо Монброн. — Няма да ви е за пръв път, ако откраднете това момиче, нали? Наведете се през вратичката, хванете го с две ръце и го вдигнете при нас. Веднага ще го скрием между госпожа дьо Моринвил и мен и ще се приберем, без никой да ни забележи.
— Как?! — изненада се графът. — Вие искате…
— Да, моля ви.
— Но това е лудост!
— Може би вчера бихте имали право да наречете този мой каприз лудост, но днес — и Адриана наблегна на последната дума, гледайки красноречиво господин дьо Монброн, — днес трябва да разберете, че това е мой дълг.
— Да, разбирам доброто ви, благородно сърце — трогна се графът, а госпожа дьо Моринвал, която изобщо не знаеше за любовта на госпожица Кардовил към Джалма, гледаше с недоумение и любопитство ту единия, ту другия.
Граф дьо Монброн се наведе през вратичката, протегна ръце към момичето и му каза:
— Подай ми ръчичките си, пиленце.
Момичето се учуди, но простря двете си ръце. Тогава графът го хвана здраво и леко го повдигна, тъй като каретата беше ниска и вървеше много бавно. Момичето бе по-скоро смаяно, отколкото изплашено и не отрони звук. Адриана и госпожа дьо Моринвал веднага му направиха място помежду си и то се изгуби под шаловете на двете млади дами. Всичко стана толкова бързо, че само няколко души, които минаваха по отсрещната пътечка, забелязаха кражбата.
— А сега, графе, да бягаме час по-скоро с нашата плячка — разсмя се Адриана.
Господин дьо Монброн се изправи и каза на кочияша:
— Карайте към двореца.
Четирите коня се понесоха в крак.
— Струва ми се, че ще осветя този щастлив ден и моят разкош ще бъде оправдан — мислеше си Адриана. — И докато намеря отново нещастното гърбаво момиче, което ще направя на всяка цена, поне мястото му няма да бъде празно.