Книга за операта

Радостта на Платон Ковальов е безгранична, когато кварталният надзирател му донася носа. Той му изказва своята дълбока благодарност. Веднага сяда пред огледалото и с голямо нетърпение поставя носа на мястото му. Но носът не се задържа. Ковальов упорито прави опити да го закрепи, но всичко е напразно. Носът не се задържа.

Отчаянието е обхванало напълно Ковальов. Внезапно му идва спасителна идея. Може би носът трябва да се постави от лекар. Той веднага праща да повикат доктора. Идва лекарят и внимателно оглежда мястото, дето по-рано е бил носът, и самия нос. Макар иронично, съветва пациента си: или да остави всичко на въздействието на природата, или най-добре да сложи носа в стъкленица със спирт. Докторът си отива, а Ковальов продължава опитите да залепи носа си. Неочаквано при него идва приятелят му Ярижкин и заварва Ковальов без превръзката на носа. Заинтересуван, Ярижкин пита нещастния майор как е станало това. Разказвайки, Ковальов е осенен от нова мисъл: виновна за всичко е щабс-капитаншата Подточина, която е накарала някоя магьосница да му отмъсти за отказа му да се ожени за дъщеря й. Ковальов и Ярижкин решават да напишат писмо на Подточина.

Подточина и дъщеря й играят на карти, Иван, слугата на Ковальов, донася писмото на господаря си. Двете жени са възмутени от известието, че колежкият инспектор ги обвинява за нещастието си. Те изпращат отговор, с който категорично отхвърлят обвиненията. Подточина обаче добавя, че ако Ковальов се ожени за дъщеря й, то тя е готова да му прости. След като Ковальов получава отговора, отсича: „Не, тя не е виновна!“