Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Време е да започнем с историческите стихчета, детето ми — казва Шугър, и лицето на детето светва. Ако има нещо, което Софи да обича повече от игрите, то е учението. Тя поглежда надолу към земята, канейки се да скочи; но ръбът на каменното корито е доста висок и тя надали ще се справи с тези тежки и неудобни дрехи. Какво да прави?
Внезапно Шугър изтичва напред, поема детето в ръце и го завърта весело. Всичко става само за секунди, колкото човек да си поеме веднъж дъх, но в този дълъг миг Шугър изпитва по-голяма физическа наслада, отколкото е изпитвала през целия си живот, прекаран в прегръдки. Краката на Софи докосват мократа трева, тя стъпва на земята; Шугър се отдръпва, задъхана. Слава Богу, слава Богу, детето сияе от възторг — очевидно не би имало нищо против това да се повтори някой път.
По-късно Шугър преценява с удивление и дори с известно смущение, че чувствата й към Софи са станали извънредно силни. Това, което при пристигането й в дома на Ракъмови беше твърдо решение да не тормози злочестата си ученичка, се е просмукало в кръвта й и сега пулсира в цялото й тяло — но това вече е съвсем различен порив, страстно желание да направи Софи щастлива.
На този деветнайсети ден от януари, на двайсетия си рожден ден, застанала сред градинката, все още развълнувана от докосването на детското телце, Шугър си представя как Софи се е гушнала при нея, в леглото й; двете са облечени в еднакви бели нощници, а главата на детето почива на гърдите й — представа, която би й се сторила смешна само преди няколко месеца, включително защото само преди няколко месеца тя кажи-речи нямаше гърди. Но напоследък гърдите й са наедрели, като че ли на прекалено дълго проточилото се юношество е сложен край и тя най-сетне е станала жена.
Софи започва да марширува бавно и тържествено около фонтанчето, и рецитира стихчетата:
— Много добре, Софи — казва Шугър, преди да се отдалечи. — Упражнявай се сама, а ако си забравила нещо, ела да ме попиташ.
Софи продължава да марширува и да рецитира напевно, съчинявайки инстинктивно някаква своя мелодия към стиховете, така че те се превръщат в песен. Ръцете й, стегнато увити в черен креп, отмерват такта, удряйки се равномерно в хълбоците.
Шугър отива встрани от фонтана и сяда на една пейка от ковано желязо на двайсетина фута по-нататък; песничката на Софи я изпълва с гордост, защото стиховете са съчинени лично от нея — тя ги измисли, за да бъде по-лесно на детето, което в час по история срещаше големи затруднения да различи един коварен и кръвожаден крал от другия, особено като се вземе предвид, че повечето от тях се наричат или Уилям, или Хенри. Тези стихчета, колкото и да са наивни и тромави, са първите литературни опити на Шугър, след като тя се примири с мисълта, че романът й няма да види бял свят. Да, тя съзнава колко са жалки, но те все пак запалиха пламъчето на надеждата, че може би все пак от нея ще излезе писател. И защо пък да не пише за деца? Да достигне до тях, докато са още малки, да оформя душите им… Нима някога е вярвала искрено, че някой възрастен човек би прочел романа й, че би отхвърлил веригите на предразсъдъците, би споделил справедливия й гняв? И срещу какво бе насочен този гняв всъщност? Тя вече почти не може да си спомни…
Шугър се обляга назад, протяга крака и за да не замръзнат пръстите й, ги размърдва в обувките. Всички останали части на тялото й са топли. Тя премрежва очи, така че Софи преминава пред тях като тъмно петно всеки път, когато заобикаля фонтанчето.
— Добро дете… — промърморва Шугър толкова тихо, че Софи не би могла да я чуе. Каква наслада е да чуваш собствените си думи, произнесени от друг — пък дори да става дума за наивни детски стихчета: