Дяволът държи свещта [bg]

— Ще звънна на Андреас.

Оповести го високо. Прозвуча както обикновено и се предполагаше, че Андреас ще отговори. Стана и отиде в хола, набра номера с обиграни пръсти. Майка му дълго гледа след него.

Стискаше слушалката силно. Не, днес той не се бе появил. Не се беше и обадил. Не е ли чул? Майка му се безпокои за него. Дори е ходила в полицията.

— Полицията?

— За да съобщи, че е изчезнал. Снощи не се е прибрал.

— Изчезнал ли е? — повтори Зип. Усещаше, че майка му слуша, чуваше се трептенето на кабел от кухнята, но не можеше да направи нищо. Трябваше да продължи.

— Вижда ли го вчера?

Въпросът прозвуча рязко. Кой знаеше, че всъщност са били заедно? Някой сигурно ги е видял. И всичко, което бяха надробили! Най-добре да се придържа към истината.

— Да, разбира се, вчера бяхме заедно. Минахме през „Хедлайн“. После гледахме филм.

— Странно? Значи ще се появи.

— О, да. Познавам Андреас. Прави каквото си иска.

Пробва се да докара някакъв смях, но смехът се пречупи в писукане.

— Какво става?

Майка му застана до него.

— Андреас — каза и остави слушалката на мястото й. — Днес не е отишъл на работа.

— Така ли? И защо?

Беше вторачила поглед в него. Усещаше, че става нещо, поглъщате и най-малката подробност. Ето, избягва погледа й и бързо прокарва ръка през острата си коса. Поклати глава.

— Не знам. Всичко беше както обикновено — заключи той.

— Как така както обикновено? — тя присви очи.

— Не, имам предвид, вчера вечерта.

— Имаше ли причина да не е?

Настана тишина. Той търсеше думи, ала не ги намери. Тръгна обратно към кухнята, но се спря, защото телефонът иззвъня. Майка му не показа с нищо, че има намерение да го вдигне. Той сви рамене с безразличие и вдигна слушалката.

— Ало? Зип? Майката на Андреас се обажда.

— Ъ-ъ, да — прокашля се той, докато мислеше трескаво за всичко, което се бе случило, какво да каже или по-скоро да не каже.

— Снощи Андреас не се прибра. Влязох в стаята му в осем, за да го събудя, а той не беше там! Снощи бяхте в града, нали?

— Да — отговори той и хвърли поглед през рамо.

Изведнъж осъзна, че следващият му отговор е важен. Важен за онова, което може да се случи впоследствие, след всичките им „приключения“. Пред очите му се мярна детето в синята количка, старицата в бялата къща. Нещо беше ужасно не наред, но не разбираше какво. Не разбираше защо старата седеше до масата само по нощница, седеше ли, седеше, а Андреас така и не излезе оттам.