Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
— Как мислиш, откога ли е започнала тая история? — попитах аз, докато работехме. — Това ограбване на Гробището. Хората от Гробището не може да не знаят.
— Може би знаят — каза Елмър, — но какво биха могли да сторят, пък и какво ги е грижа. Ако някой иска да поограби благовъзпитано някой и друг гроб, какво от това? Стига да го правят там, където не си личи много.
— Но те не може да не са забелязали. Та нали поддържат Гробището подредено и…
— Е, да, на онези места, които се виждат. Хващам се на бас, че има участъци, за които изобщо не се грижат — места, които те никога не позволяват да бъдат видяни от посетители.
— Ами ако някой дойде да посети определен гроб?
— Те научават за това предварително. Узнават имената от списъка на пътниците на всеки поклоннически кораб. Имената, както и откъде са родом пътниците. Имат достатъчно време, за да приложат извънредна спешна програма, да почистят който и да било сектор на Гробището. А може би това не им се налага. Просто преместват няколко надгробни паметника или паметни плочи — кой би забелязал разликата?
През това време Синтия готвеше нещо на огъня. Сега тя дойде при нас.
— Мога ли да използвам това за минутка? — попита тя, като вдигна един лост.
— Разбира се, повече не ни трябва — каза Елмър. — Вече ремонтирахме тоя приятел Мустанг и той стана като нов. Какво ще правите с него?
— Искам да отворя един от сандъците.
— Няма защо. Знаем какво пренасят. Сигурно и в него има метал.
— И така да е. Бих искала да проверя.
Разсъмваше се. Слънцето просветляваше небето на изток и скоро щеше да изгрее. Птиците, които се бяха разчуруликали веднага щом нощната тъма бе започнала да избледнява, сега прелитаха и подскачаха сред клоните на дърветата. Една голяма птица, синя и качулата, подхвръкваше неспокойно наоколо и пронизително ни крещеше нещо.
— Сойка — каза Елмър. — Шумни създания. Помня ги от едно време. И някои други помня, но съм забравил имената им. Онова е червеношийка. А ей там е кос — червенокрил кос, струва ми се. Безочлив малък негодник.
— Флечър — каза Синтия, не много високо, ала гласът й бе остър и напрегнат.
Бях клекнал и наблюдавах как Елмър довършва едно от копитата на Мустанг, като го оправя и оформя.
— Да — отвърнах аз, без дори да отместя поглед. — Какво има?
— Елате тук, моля ви.
Изправих се и се обърнах. Синтия бе успяла да повдигне края на една дъска от капака на сандъка. Беше я отместила нагоре и тя стоеше наклонена под ъгъл. Синтия не гледаше към мен. Гледаше онова, което повдигането на дъската бе разкрило вътре в сандъка; не помръдваше, сякаш бе неочаквано хипнотизирана, неспособна да откъсне погледа си от това, което виждаше.
Като я гледах, че стои така, внезапно се сепнах и с три скока се озовах до нея.
Първото, което видях, бе великолепно украсена стъкленица — малка, изящна, направена сякаш от нефрит, но това не можеше да е нефрит, защото по нея бяха нарисувани дребни, нежни фигурки в черно, жълто и тъмнозелено, докато самата бутилка бе светлозелена — никой с всичкия си не би се захванал да рисува върху нефрит. Тя лежеше до порцеланова чаша — поне изглеждаше порцеланова, — ярко изрисувана в червено и синьо, а до чашата имаше чудновато скулптурно произведение, грубо издялано от кремав на цвят камък. Полузакрита от скулптурата, лежеше делва с необикновена украса.
Елмър се бе доближил до нас. Той протегна ръка, взе лоста от Синтия и с две бързи движения откърти останалите дъски. Сандъкът бе пълен с всякакви делви, стъкленици, парчета от скулптури, порцеланови съдове, парчета от сръчно изработени метални изделия, колани и гривни със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, брошки, амулети (сигурно бяха амулети, не можеха да бъдат друго), дървени и метални кутийки и още много неща. Взех един от тези амулети — многостенно блокче от някакъв гладък камък с полуизтрити гравюри върху всяка от стените му. Заобръщах го в ръката си, наблюдавайки внимателно гравираните символи, изобразени върху всяка стена. Беше тежък, сякаш направен от метал, а не от камък, макар че по структурата си напомняше скала.
Почти си спомнях, почти бях сигурен, макар че не можех да бъда напълно уверен: имаше подобен предмет, един много подобен предмет върху полицата над камината в кабинета на Торни и една нощ, когато седяхме там, той го взе и ми показа как са го използвали — хвърляйки го като зар, за да решат по какъв начин да постъпят, един вид пророчески камък; при това много, много древен и изключително ценен и важен, защото бил една от малкото археологически находки, които можели безпогрешно да бъдат приписани на някакъв почти неизвестен народ от далечна и уединена планета — народ, живял там, но измрял или отлетял нанякъде, а може би еволюирал в нещо различно дълго преди човешката раса да открие вече опустялата планета и да се засели на нея.