Домът на надеждата
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Борисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домът на надеждата». Краткое содержание книги:
Той спечели сребърен медал в състезанието на дълъг скок, а в надбягването с чували отново финишира пръв. В края на деня той вече бе спечелил два златни и един сребърен медал. Когато по-късно всички си тръгнаха към къщи, той седеше в колата с трите медала на врата си и изглеждаше по-щастлив от всякога. Беше прекарал един прекрасен ден, изпълнен с вълнения, победи и сърцераздирателни моменти.
Тази вечер Лиз заведе всички на тържествена вечеря в Сосалито, за да отпразнуват победата на Джейми. Това беше ден, с който щяха да се гордеят и щяха да помнят още дълго време.
— Никога не съм постигал такива успехи с татко — отново повтори Джейми по време на вечерята. — Ти наистина си много добър треньор, мамо. Не мислех, че ще можеш да го направиш.
— Нито пък аз — призна си Мегън и погледна майка си с гордост. Рейчъл и Ани обявиха, че Джейми е най-великият атлет, а Лиз обеща да постави медалите му в специална рамка.
— Ти се справи страхотно, мамо — похвали я Ани.
— Джейми свърши по-трудната работа. Аз само засичах времето му в задния двор. А това не беше особено трудно.
Обаче бяха тренирали всеки ден в продължение на пет седмици и ето че резултатът беше налице. Джейми никога преди не бе изпитвал такова щастие. И такава гордост. Той посочи на всички хора в ресторанта своите медали и почетните си ленти. А когато по-късно вечерта Лиз го сложи да спи, той й благодари отново, обви ръце около врата й и я привлече към себе си.
— Обичам те, мамо! Татко все още ми липсва, но теб те обичам много.
— Ти си страхотно момче и аз много те обичам, Джейми. И на мен татко ми липсва, но си мисля, че днес те е наблюдавал от небето и е бил много горд с теб.
— И аз така смятам — с прозявка се съгласи Джейми и се обърна на една страна.
Заспа преди Лиз да е излязла от стаята му. А тя тръгна към спалнята си като продължаваше да се усмихва. Питър вече бе излязъл и бе взел Мегън със себе си, за да я заведе на кино. Рейчъл и Ани гледаха видеокасета. Лиз се прибра тихичко в спалнята, замислена за съпруга си.
— Направихме го — тихичко прошепна в тъмнината Лиз. Огледа празната стая и почти усети присъствието на Джак. Неговото излъчване и любов не можеха да бъдат забравени толкова лесно. — Благодаря ти — тихичко промълви тя и запали лампите, макар че вече отдавна бе престанала да се надява, че ще го види отново край себе си.
Той обаче й бе оставил нещо, което беше безкрайно по-скъпо и ценно.
Глава шеста
Три дни след параолимпийските игри всички заминаха за езерото Тахо. Джейми все още беше в приповдигнато настроение. Както и всички останали. Един стар приятел на Джак им бе преотстъпил къщата си в Хоумууд.
Те и преди бяха почивали в тази стара и удобна къща. Неговата съпруга не обичаше да почива край езерото, децата им вече бяха големи, така че рядко използваха вилата. Но за Лиз и децата къщата беше съвършена. Тя имаше просторна, покрита веранда, а от повечето от спалните се разкриваше прекрасен изглед към езерото. Заобиколена бе от пет акра земя. В имота растяха големи и красиви дървета и всички много се радваха на възможността да прекарат няколко дни там.
Питър и момичетата помогнаха на Лиз да изнесе всичко от колата, а Джейми внесе продуктите в къщата и й помогна да ги разопакова. Керъл не беше с тях — взела си бе една седмица отпуск и бе заминала при сестра си в Санта Барбара.
— Искате ли да поплуваме? — предложи Питър веднага след като пристигнаха.
Половин час по-късно те вече скачаха от близкия пристан и зъзнеха от студената вода. Това обаче също бе част от удоволствието, а за следващия ден Лиз ги бе записала да карат водни ски.
Тази вечер Лиз им приготви вечеря, а Питър й помогна да запали барбекюто. Баща му го бе научил как да го прави. След това седнаха край камината, припомняха си разни истории и печаха ядки. Малко по-късно Ани разказа една смешна историйка, свързана с баща им. Лиз се усмихна докато я слушаше и си припомни за друг подобен случай. Разказа им историята и всички се разсмяха. А после Рейчъл им напомни как баща им веднъж се бе заключил в едно бунгало, което бяха наели през лятото, и се бе наложило да излиза през прозореца.
Времето минаваше, а децата сякаш се надпреварваха кой ще си спомни и разкаже най-глупавата и смешна случка за баща им. Това беше техният начин да го върнат при себе си и то по начин, който вече не им причиняваше мъка. Изминалите месеци бяха притъпили болката им и сега те вече можеха да си спомнят за него не само през сълзи, но и със смях.