Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Има ли сведения за преминаването на още ангараки през земния мост? — попита Белтира.
— Мечото рамо не знае нищо. Явно Торак изчаква подходящ момент. Белдин се върна в Малория, за да го държи под око. Или поне така каза. Предполагам обаче, че ще се възползва от случая да поднови дискусията си с Урвон относно нажежените до бяло куки. Както и да е, той твърди, че мургите, тулите и надраките са само първите групи пришълци. Нищо съществено няма да се случи, докато Торак не наруши уединението си в Ашаба.
— Хич не му и трябва да бърза, мен ако питате — обобщи Белтира.
Първите седмици бях доста умърлушена. Все още остро чувствах болката от раздялата със сестра си. Колкото и странно да е, тази раздяла ни сближи с баща ми. В моите очи ние двамата непрестанно се надпреварвахме да завладеем любовта на Белдаран още от времето, когато той се върна в Долината след продължителния си пристъп на пиянство. След сватбата на Белдаран изчезна и нашето съперничество. Аз все още си позволявах хапливи забележки по негов адрес, но това беше по-скоро по навик, отколкото подтиквано от действителна омраза. Трудно ми е да го призная, но с течение на времето започнах да изпитвам уважение към баща си и някаква потайна обич, скрита дълбоко в мен. Ако наистина се постарае, баща ми може да бъде много обичлив и привлекателен. Всекидневните ни отношения се изгладиха и потръгнаха, та дори се чувствахме уютно. Подозирам, че главната причина за това беше моята страст към готвенето и неговият неутолим апетит. Беше наистина спокоен период от живота ни. Вечерните разговори поддържаха ума ми и аз им се наслаждавах.
За младите е въпрос на живот и смърт да докажат, че знаят повече от своите родители. Полузрелите им умове обаче могат да бъдат единствено обект на присмех и подигравки. Разговорите с баща ми успяха да ме освободят поне от това заблуждение. Дълбочината и всеобхватността на неговия ум понякога ме поразяваха. Богове, този възрастен мъж наистина знаеше много! Но не само уважението ми към неговите познания ме подтикна една вечер, докато миехме чиниите, да предложа да стана негова ученичка. Учителя и майка ми също имаха пръст в това решение. Техните постоянни намеци и внушения, че съм необразовано малко момиченце, си казаха думата.
Баща ми прие задачата присърце и ние тутакси започнахме да спорим.
— За какво са ми всички тези глупости? — попитах още в началото на първия урок. — Защо просто не ми кажеш какво трябва да знам? И откъде накъде тепърва да се уча да чета.
Той беше достатъчно дипломатичен да не ми се изсмее в лицето. После търпеливо ми обясни абсолютната необходимост от това да съм грамотна. Накрая заключи:
— Слънцето на човешкото познание е заключено тук, Поул — каза той, сочейки струпаните край стените в кабинета му книги и свитъци. — То ще ти бъде необходимо занапред.
— Че защо? Та ние имаме дарба, татко, а примитивните умове, които са написали всичко това — не. Какво толкова биха могли да надраскат, че да ни е от полза на нас?
Той въздъхна мъченически и вдигна безпомощно очи.
— Защо точно на мен трябваше да ми дойде до главата това?! — попита той, като явно не се обръщаше към мен. — Е, добре, Поул — продължи след това, — щом си толкова интелигентна, че не ти трябва да четеш, тогава сигурно ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса, които не ми дават мира напоследък.
— Разбира се, татко — отвърнах. — Ще се радвам да ти помогна.
Забележете, че крачех смело към капана, който ми беше заложил.
— Ако имам две ябълки тук и две ябълки там, колко ябълки имам тогава?
— Четири, разбира се — отговорих бързо. Както се разбра съвсем скоро — даже твърде бързо.
— Защо?
— Какво искаш да кажеш с това „защо“? Така е и толкоз! Две ябълки плюс две ябълки правят четири ябълки. Всеки идиот го знае.
— И понеже ти не си идиот, тогава със сигурност ще можеш да ми обясниш защо е така.
Втренчих се безпомощно в него.
— Можем да се върнем на това по-късно. Когато някое дърво падне в гората, това предизвиква шум, нали?
— Разбира се, татко.
— Чудесно, Поул. Кажи сега какво е това „шум“.
— Нещо, което чуваме.
— Отлично. Ти наистина си многообещаваща ученичка, дъще. — После престорено се начумери. — Обаче има един проблем. Какво би станало, ако наоколо няма никой, който да чуе шума? Значи ли това, че шумът наистина съществува?
— Несъмнено.
— Защо?
— Защото… — тук аз вече стигнах до задънена улица.
— Този въпрос също ще го отложим за по-нататък. Да продължим напред. Мислиш ли, че слънцето отново ще изгрее утре заран?