Животът, Вселената и всичко останало
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Десева
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало». Краткое содержание книги:
Всъщност би било справедливо да се отбележи, че тя достигаше непозната до този момент във Вселената степен на ярост. Ярост с епични пропорции, изгарящ палещ пламък на ярост, която в безкрайната си обида обхващаше цялото време и пространство.
Тя намираше най-пълен израз в Статуята, която се намираше в центъра на тази чудовищност и представляваше твърде нелицеприятен образ на Артър Дент. Статуята беше висока петдесет фута и нямаше място по нея, което да не беше изцяло натъпкано с обида, а петдесет фута от такова нещо са достатъчни, за да накарат когото и да било да се почувства зле. От малката пришка встрани от носа му, до окаяния вид на халата му, нищо не беше спестено на Артър от скулптора.
Артър имаше вид на горгона, на зъл, хищен, грабещ, кървясал великан, разсичащ пътя си през невинната Вселена на едно същество.
С всяка от тридесетте ръце, с които скулпторът в пристъп на артистична фриволност го беше дарил, той или размазваше главата на заек, смазваше муха, вадеше ядеца, махаше бълха от козината, или правеше нещо, което Артър на пръв поглед не можа да разгадае.
Многото му крака в повечето случаи газеха мравки.
Артър сложи ръце на очите си, провеси глава и я заклати бавно от една страна на друга, изпаднал в мъка и ужас от тази лудост.
Когато отвори пак очите си, пред него стоеше фигурата на човека, или съществото, или каквото там беше, което уж беше преследвал през цялото това време.
— ХххххххррррррааааааХХХХХХ! — каза Аграджаг Той, или то, или каквото и да беше, изглеждаше като луд тлъст прилеп. Бавно се плъзна около Артър и се вторачи в него с присвити нокти.
— Виж! — запротестира Артър.
— ХхххххррррррааааааХХХХХХ!!! — обясни Аграджаг и Артър неохотно се съгласи, само понеже беше доста уплашен от отвратителното и странно окаяно видение.
Аграджаг беше черен, подпухнал, сбръчкан и жилав.
Крилата му на прилеп изглеждаха по-страшни така, както си бяха, патетично строшени и безпомощни, отколкото ако бяха силни и мускулести. Страшното вероятно идваше от това, че противно на всички физически шансове, той все още упорито продължаваше да съществува.
Имаше най-смайващата колекция от зъби.
Те сякаш бяха събрани от абсолютно различни животни и бяха подредени в устата му под толкова идиотски ъгли, че ти се струваше, че ако се опита някога изобщо да сдъвче нещо, ще си раздере половината лице, а вероятно и някое око.
И трите му очи бяха малки и напрегнати и се оглеждаха наоколо толкова нормално, колкото би се оглеждала риба от храсталак.
— Бях на един мач по крикет — проскърца той.
В този му вид това звучеше толкова абсурдно, че Артър се задави.
— Не в това тяло — изкрещя съществото, — не в това тяло! Това е последното ми тяло. Последният ми живот. Това е отмъстителното ми тяло. Моето Убий-Артър-Дент тяло. Последният ми шанс. Ще трябва да се боря за него.
— Но…
— Бях на — ревеше Аграджаг — един мач по крикет! Имах слабо сърце, но, казах на жена си, какво толкова може да ми се случи на един мач по крикет? Докато гледам, какво мислиш стана?
— Двама души твърде преднамерено изникнаха от нищото точно пред мен. Последното нещо, на което не можех да не обърна внимание преди бедното ми сърце да издаде багажа заради шока, беше, че единият от тях е Артър Дент, със заешки кокал в брадата си. Съвпадение?
— Да — каза Артър.
— Съвпадение? — изкряка създанието, като болезнено трошеше счупените си крила и с един особено гнусен зъб отваряше дълбока рана на дясната си буза. При по-обстойно разглеждане, каквото съществото се надяваше да избегне, Артър забеляза, че по-голямата част от лицето на Аграджаг е покрита с раздърпани лентички черен лейкопласт.
Артър нервно се отдръпна. Задърпа брадата си. Откри, че там все още се намираше заешкият кокал. Издърпа го и го захвърли.
— Виж — каза той — просто съдбата си прави лоши шегички с тебе. С мене. С нас. Това е абсолютно съвпадение.
— Какво имаш против мен, Дент? — изръмжа съществото, приближавайки към него с болезнено клатушкане.
— Нищо — настоя Артър, — честно, нищо.
Аграджаг го изгледа с блестящите си очички.
— Изглежда ми странно да се държиш така с някого, към когото нямаш нищо против, като го убиваш през цялото време. Много любопитен случай на социално взаимодействие, бих го нарекъл. Също така бих го нарекъл лъжа!
— Но виж — каза Артър. — Аз ужасно съжалявам. Станало е страхотно недоразумение. Трябва да си тръгвам. Имаш ли часовник? Трябва да помагам да се спаси Вселената. — Той се отдръпна още по-назад.
Аграджаг се доближи още повече.