Победителят на невъзможното
- Автор: Велтистов Евгений Серафимович
- Серия: Приключенията на Електроник #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яню Стоевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Победителят на невъзможното». Краткое содержание книги:
— А къде са останалите? — попита Григорий Михайлович. — Къде са учениците ви, Електроник?
— Аз им разреших да се занимават у дома си — каза, като ставаше, Електроник. — Те още не са довършили домашните си работи.
— Ние тук се посъветвахме — добави Сироежкин — и решихме, че домашната им работа е по-важна от урока.
— Не е вярно! — чу се зад гърба на директора един глас и в класа влезе Мая Светлова от училището на химиците.
Сироежкин цял пламна, като Свръхновата: защото Мая не знаеше, че пред нея стои директорът и можеше да издаде всички ученици.
— Самият ти каза, че са мързеливци — обърна се Мая към Сергей, който продължаваше да пламти. — Тъкмо звънях на Електроник през почивката и чух вашия разговор. Електроник толкова много се готви, а те не дойдоха! Много са важни — „обикновени гении“… Просто самоуверени мързеливци!
— Да ти повикам ли веднага, Григорий Михайлович? — каза уплашеният от откровеността на Мая Сироежкин.
— Вие навярно сте учител? — обърна се Мая към директора.
— Не, аз съм директорът.
— Толкоз по-добре. Викайте ги!
— Аз не мога да отменя разпореждането на учителя, без да поговоря с него — усмихна се Григорий Михайлович и изведнъж видя светещия екран, който показваше празния слънчев коридор, окачените на закачалките палта, отворените врати на училището.
Директорът огледа екрана, подаде ръка на новия учител.
— Благодаря за нововъведението, Електроник. Наистина децата са пропуснали много важен урок. — И той се обърна към притихналата кампания: — Да послушаме Електроник!
Директорът, Сироежкин и Светлова седнаха на чиновете, а Електроник отиде при екрана. Той включи института и разказа как тук се раждат новите електронни машини. Зрителите видяха учени и инженери в бели престилки. В една от групите се мярна лицето на Громов. Професорът погледна камерата, отдръпна се от колегите си.
— Как върви урокът, другарю учител? — попита той Електроник.
— Урокът върви добре — доложи ученикът му.
— Извинявай, че те отвличам — каза Громов. — Имам към тебе една молба. Утре в нашия град се открива важна изложба, институтът ти възлага да работиш в нея. Впрочем — поправи се Громов, — това не е най-точната дума — „изложба“. Просто пристигат кибернети, или роботи, както ги наричат в много страни, за да демонстрират своите способности. Също такива електронни механизми, какъвто си ти. Подробности ще научиш в информационния център. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — каза Електроник.
— Можеш да поканиш своя клас на откриването — предложи професорът. — Така да се каже, нагледен урок. Ако, разбира се, дирекцията не възразява.
— Директорът е тук, слуша урока от чина — простодушно каза Електроник.
— Считам предложението на Гел Иванович за интересно — обади се от първия чин директорът.
— Григорий Михайлович е съгласен — предаде Електроник на Громов.
— В такъв случай аз правя заявка за осми „Б“ — И Громов се върна на работното си място.
Електроник погледна часовника, веднага превключи екрана. Сега на него се появи някакво грамадно рогато животно.
— Изложба за постиженията на народното стопанство — обясни Електроник. — Сега ще видите доказателство за последния опит на осми „Б“.
Животното стърчеше над тълпата като мощен древен мамонт. Внезапно то вдигна глава, откъсна няколко клонки от върха на тополата и лениво задвижи челюсти.
— Нима тава е крава? — каза с любопитство директорът. — Никога в живота си не съм мислил, че има такива гиганти!
— Изобретение на Виктор Смирнов — потвърди новият учител. — Виждате, именно той стои до кравата! А до него е баща му…
Виктор Смирнов с мъка изведе кравата от гаража. Той дори се изплаши, като я видя на дневна светлина: бре, че грамадна!
До вчера вечерта кравата беше малко по-голяма от обикновена крава, в гаража лежаха кутии с царевична свила, няколко стари автомобилни покривки, бали с пресовано сено.
Сега гаражът беше пуст и чист, сякаш излизан от някакъв грамаден език. Както се вижда, на кравата се бе отворил голям апетит, тя не остави дори парченце хартия, а самата стана колкото камион. Не, май че още по-голяма — колкото тролейбус!…
Приятелят на Виктор само примигваше и не разбираше как така за три дни от донесеното в тенджерата дребосъче беше пораснало такова чудовище.
Кравата беше великолепна: бяла, с черни петна и войнствено вдигнати рога — сякаш изсечена от мрамор. Тя гледаше стопанина си.
— Донеси стълбата, Олег! — викна Смирнов на приятеля си и размота на земята едно въженце.
Той постави стълбата до стената, качи се почти до самия покрив и оттам метна въженцето върху якия врат на животното. Завърза го, леко дръпна въжето. Кравата тръгна спокойно след стопанина си, сякаш цял живот беше вървяла с оглавник.