Вечната война

— Може ли да получи още малко вода?

— Добре, но колкото преди. Не повече. Отидох в нишата с шкафчетата да потърся кърпа. Сега, след като изпаренията от компресионната течност се бяха разсеяли, можех вече да помириша въздуха. Вонеше на машинно масло и на изгорял метал, досущ като в железарска работилница. Почудих се дали не бяха пренатоварили климатика. Веднъж се бе случило нещо подобно — когато за пръв път използвахме ускорителните клетки.

Меригей прие водата, без да отваря очи.

— Смятате ли да заживеете заедно, като се върнете на Земята?

— Може би — казах аз, — ако изобщо се върнем на Земята. Предстои ни още една битка.

— Няма да има повече битки — рече категорично тя. — Да не би да не си чул?

— Какво?

— Не знаеш ли, че корабът бе улучен?

— Улучен ли? Тогава как е възможно да сме живи?

— Точно така, улучен — тя отново се зае с почистването на кръвта. — Поразени са четири ускорителни резервоара, а също и оръжейната. На борда не е останал и един боен скафандър… Не можем да се бием по долни гащи.

— Ами спасителните камери… какво стана с хората?

— Няма оцелели. Трийсет души.

— Кои бяха?

— Целият трети взвод. И първо отделение от втори. Ал-Садат, Бусия, Максуел, Негулеску.

— Боже мой!

— Трийсет убити и никой си няма и понятие каква е причината. Не знам, но всеки миг това би могло да ни сполети отново.

— Не е било дрон, така ли?

— Не, прехванахме ги всичките. Ликвидирахме и противниковия кораб. Нищо не се появи на сензорите, само едно Бам! и една трета от кораба отиде по дяволите. Извадихме късмет, че попадението не засегна двигателите или животоподдържащата система.

Почти не я чувах. Пенуърт. Ла Бат, Смитърс. Кристин и Фрида. Всичките — мъртви. Направо се бях вцепенил.

Тя извади от чантата си бръснач и туба с гел.

— Бъди джентълмен и се обърни на другата страна -рече тя. — А, ето, дръж това — тя напои парче марля в спирта и ми го подаде. — Свърши нещо полезно. Избърши лицето й.

Заех се с поставената ми задача и Меригей, без да отваря очи, рече:

— Това е приятно. Какво правиш?

— Правя се на джентълмен. И на полезен също…

— Целият личен състав, внимание, целият личен състав!

В компресионната камера нямаше говорител, но гласът ясно долиташе през вратата на съблекалнята.

— Целият личен състав от шесто ниво нагоре, с изключение на пряко заетите със спешни медицински или ремонтни дейности, да се яви незабавно в общия салон.

— Трябва да отида, Меригей.

Тя не отвърна нищо. Не разбрах дали бе чула съобщението.

— Естел — обърнах се към нея, майната му на джентълменството. — Ти ще…

— Да. Ще ти се обадя веднага, щом има нещо за казване.

— Добре.

— Всичко ще се оправи — ала изражението на лицето й бе мрачно и разтревожено. — Хайде, върви — добави меко тя.

Когато излязох в коридора, по говорителя повтаряха съобщението вече за четвърти път. Във въздуха се носеше някаква непозната миризма, която дори не ми се щеше да идентифицирам.