Билбо Бегинс или дотам и обратно
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Билбо Бегинс или дотам и обратно». Краткое содержание книги:
Романът проследява приключенията на хобита Билбо Бегинс по време на неговото пътешествие през Средната земя. В пътуването той е придружаван от група джуджета, както и от магьосникът Гандалф. Пътешествието им има за цел да върне на джуджетата тяхното кралство и огромното им съкровище, които са откраднати от дракона Смог.
Слънцето отдавна бе потънало зад възвишенията. Сенките наоколо се сгъстяваха, макар че в далечината между стволовете и над върховете на дърветата, които растяха по-ниско, все още се съзираха последните отблясъци на слънчевите лъчи. Бегълците куцукаха, колкото можеха по-бързо надолу по една стръмна пътека, оградена от борови дървета, която ги водеше все на юг. И ту навлизаха в море от орлова папрат, чиито високи листа се издигаха далеч над главата на хобита, ту нагазваха безшумно върху килим от борови иглички. Горският мрак все повече се сгъстяваше и тишината ставаше все по-дълбока. Тази вечер нямаше вятър, който да изтръгне дори една въздишка от клоните на дърветата.
— Нужно ли е да продължаваме още нататък? — попита Билбо, когато така се смрачи, че той виждаше единствено брадата на Торин да се поклаща край него, а в мъртвата тишина дишането на джуджетата му се струваше едва ли не гръмовито. — Пръстите на краката ми са изранени, едва стъпвам от болка, а стомахът ми се люшка като празен чувал.
— Още малко — отвърна Гандалф.
Струваше им се, че бяха продължили да вървят още цял век, когато изведнъж се озоваха на една горска поляна, където не растеше нито едно дърво. Луната бе изгряла и осветяваше поляната. Кой знае защо, мястото не се хареса на никого, макар и да не се забелязваше нищо нередно в него.
И изведнъж някъде по хълма се понесе вой — такъв проточен и зловещ вой, че чак тръпки да те побият. В отговор се чу друг вой — отдясно и доста по-близо до пътешествениците. После друг — отляво. Това бяха вълци, които виеха срещу луната, вълци, които се събираха на глутница.
В близост до дупката на господин Бегинс не живееха вълци, но той добре познаваше воя им, защото беше чел описания за него в приказките. Освен това един от по-възрастните му братовчеди (по линия на рода Тук), който беше пътувал много, имаше обичай да наподобява вой на вълци, за да плаши Билбо. Но вълчият вой в гората при лунна светлина дойде много на Билбо. Дори и вълшебните пръстени не могат да те спасят от вълци — особено от ония кръвожадни глутници, дето живеят из неприветливите, гъмжащи от зли духове планини, отвъд границата на Пустинята, откъдето започва неизвестното. Тези вълци имат по-остро обоняние и от самите зли духове, пък и не е нужно да те видят, за да те схрускат.
— Ами сега какво ще правим! — извика Билбо. — Избягахме от злите духове, за да ни спипат вълците — добави той и думите му станаха пословични, с тази разлика, че като изпаднем в подобно затруднено положение, сега ние казваме: „От трън та на глог“.
— Бързо горе по дърветата! — изкомандува Гандалф и всички хукнаха към дърветата, които растяха около горската поляна, като търсеха сред тях по-нискоклонести или пък по-тънки, за да се покатерят по-лесно. Досещате се сигурно, че те сториха това с възможно най-голяма бързина и се изкатериха толкова високо, колкото можеха да издържат клоните. И навярно щяхте да се разсмеете (от безопасно разстояние, разбира се), ако бяхте видели джуджетата така, както бяха накацали по дърветата с развети бради, приличащи на някакви вдетинени старци, които си играят като малки момченца. Фили и Кили бяха на върха на една висока борика, която приличаше на огромна новогодишна елха. Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин се бяха настанили удобно на един голям бор, чиито клони бяха разположени на равно разстояние един от друг и стърчаха като спици на колело. Бифур, Бофур, Бомбур и Торин се намираха на друг бор. Дуалин и Балин се бяха покатерили на една висока и стройна ела с редки клони и търсеха сред зеленината на върха й удобно място за сядане. Гандалф, много по-висок от своите спътници, беше намерил дърво, по което останалите не биха могли да се изкачат — един голям бор в самия край на горската поляна. Той беше напълно скрит в клоните, но когато надничаше иззад тях, очите му проблясваха на лунната светлина.
Ами Билбо? Той не можеше да се покатери на никое дърво и притичваше от един ствол до друг, като заек, загубил дупката си, когато кучето е вече по петите му.
— Ти пак забрави разбойника! — рече Нори на Дори, като погледна надолу.
— Не мога вечно да нося разбойници на гърба си! — отвърна Дори. — И надолу по тунели, и нагоре по дървета! Ти за какъв ме смяташ? За носач ли?
— Те ще го изядат, ако не направим нещо — заяви Торин. Сега вече воят долиташе от всички посоки и все повече се приближаваше. — Дори! — подвикна той, защото Дори беше седнал най-ниско на най-ниското за изкачване дърво. — Бързо помогни на господин Бегинс да се качи!
Макар и да обичаше да мърмори, Дори всъщност беше много добро джудже. Той се спусна до най-долния клон и протегна, доколкото можеше, ръката си, но горкият Билбо не можа да я стигне. Тогава Дори слезе от дървото и помогна на хобита да се покатери и седне на гърба му.