Кланица пет, или кръстоносният поход на децата
- Автор: Воннегут Курт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Филипов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланица пет, или кръстоносният поход на децата». Краткое содержание книги:
От Америка са дошли много нови неща. Най-изумителното сред тях — нещо, което е безпрецедентно — са масата недостойни бедни. Те не обичат другите, защото не обичат себе си. Когато се разбере това, ще престане да бъде загадка неприятното държане на американските войници в пленническите лагери.
Хауард У. Камбъл, младши разглеждаше по-нататък униформата на американските войници във Втората световна война: Всяка друга армия в историята, богата или не, се е опитвала да облече и най-незначителните си войници така, че те да изглеждат внушителни пред себе си и пред другите, като елегантни експерти в пиенето, копулацията, грабежа и внезапната смърт. Американската армия обаче изпраща своите войници да се бият и да умират в нещо като цивилен костюм, който съвършено явно е направен от друг човек, стерилизиран, но неизгладен подарък от онези благодетели, които, запушили носа си, раздават стари дрехи на пияниците от бедните квартали.
Когато наконтен офицер се обръща към един такъв смешно облечен нещастник, той му се кара така, както всеки офицер от всяка друга армия. Но презрението на офицера не е както в другите армии доброжелателна театралност. То е истински израз на омразата към бедните, които няма на кого да се сърдят за своето нещастие, освен на самите себе си.
Всеки администратор от пленническите лагери, който за пръв път има работа с пленени американци, трябва да знае следното: Не очаквайте братска любов, даже между братя. Няма да намерите единство между индивидите. Всеки един от тях ще бъде като нацупено дете, на което няма да му се живее.
Камбъл разказва какви са били впечатленията на немците от пленените американски войници. Навсякъде те са били известни като най-жалките, най-недружелюбните, и най-мръсните сред всички военнопленници, казва Камбъл. Те са неспособни за единни действия в своя полза. Презират всеки лидер, който излиза от тяхната среда, отказват да го следват и дори да го слушат въз основа на това, че той не е по-добър от тях и да не си придава много важност.
И тъй нататък. Били Пилгрим заспа и се събуди като вдовец в празната си къща в Илиум. Дъщеря му Барбара го укоряваше, че пишел писма до вестниците, които го излагали.
— Чу ли какво ти казах? — запита Барбара. Отново бе 1968 година.
— Разбира се. — Той бе задрямал.
— Ако постъпваш като дете, може би ще трябва да се отнасяме към теб като към дете.
— Това няма да го бъде — каза Били.
— Ще видим кое ще го бъде.
Голямата Барбара сега зиморничаво се обгърна с ръце.
— Ужасно студено е тук. Работи ли отоплението?
— Отоплението?
— Пещта. Онова в мазето, което загрява въздуха, дето излиза от тези решетки. Изглежда, не работи.
— Изглежда.
— Не ти ли е студено?
— Не съм забелязал.
— Божичко, истинско дете си. Ако те оставим тук сам, ще умреш от студ и от глад.
И тъй нататък. На нея й се харесваше да отнема човешкото му достойнство в името на любовта.
Барбара извика човек да поправи отоплението и накара Били да си легне. Тя го накара също да обещае, че ще остане под електрическото одеяло, докато оправят отоплението. Завъртя ключа на одеялото на най-силно и скоро леглото на Били бе толкова топло, че в него можеше да се изпече хляб.
Когато Барбара си отиде, тръшвайки вратата след себе си, Били отново предприе пътуване във времето, отново до зоологическата градина на Тралфамадор. Бяха му докарали жена от Земята. Това бе кинозвездата Монтана Уайлдхек.
Монтана се намираше под тежка упойка. Тралфамадорци с газови маски я поставиха върху жълтия лежащ стол на Били, и след това се оттеглиха през люка. Огромната тълпа навън бе очарована. Всички рекорди на броя на посетителите в зоологическата градина бяха счупени. Всеки на планетата искаше да види как земните се чифтосват.
Монтана бе гола. Гол бе, разбира се, и Били. Между другото, той имаше голям член. Не можеш да знае на кого какъв е.
А сега клепачите й потрепнаха. Клепките й бяха като метли.
— Къде съм? — каза тя.
— Всичко е наред — каза Били нежно. — Моля ви, не се плашете.
По време на своето пътуване от Земята Монтана бе в безсъзнание. Тралфамадорците не бяха разговаряли с нея, нито й се бяха показали. Последното, което си спомняше бе, че се пече на слънце в един плувен басейн в Пам Спрингз, Калифорния. Монтана бе само на двадесет години. На шията си носеше сърцеобразен медальон, който висеше между гърдите й.