За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Тръгваме точно в часа на „уеите“. Това е мрежата от надземни пътища, които извират, като че ли дърпаш конци от вътрешността на Япония. Тези тънки, като агнешки чревца наредени ивички, се събират в по-големи, широки магистрали — „Хай уей“. Те вече вървят високо над земята и над града. Опъват лъскавите си странични браничи и отиват, та се не виждат — навсякъде, където е Япония. До едно време вървяхме по един „уей“, после си платихме таксата на една пробка и се включихме в друг — покарахме по него, излезнахме на трети, пак спряхме — пак платихме. Плаща, разбира се, Киросава и аз не обръщам много внимание на кратките, пискливи изречения, които той разменя със сродния японски народ. Този народ седи в малката си луксозна будчица и подава оттам на шофьора тънки ивички хартия срещу съответната японска пара, която е броил Киросава. Като ги гледам тия малки хартийки, нещо средно по дебелина между лист от ученическа тетрадка и картон, големи колкото маникюра на една европейка, иде ми да извикам от нерви: „Абе, като сте се порепчили, че сте втора държава в света, че и отгоре на това и първи искате да ставате, това ли ви е мощта, това ли ви е силата? Че една държава, която не може да напълни джоба на човека с повече хартия — да става и за писмо да напишеш, и до тоалетната да идеш, и огън да запалиш — каква държава е тя?…“
Тия хартийки така ми отплесват окото, че аз не обръщам внимание на парата, която Киросава подава през стъклото си. Българинът не обръща внимание на парите, когато други ги харчат. Той им обръща внимание, когато те излизат от собствения му джоб, което стана няколко дни по-късно, когато с колегата от БТА вече от своя джоб трябваше да направим подобна разходка. И тогава, като бръкнахме в джоба, да имаше как да не си вадим ръката оттам — толкова много и толкова пъти плащахме, че и сега като си спомня — нещо ме опипва отвътре, като нажежено желязо гори и цвърти от този спомен. Но за него — по-нататък. Сега с Киросава е по-лесно, той кара и плаща — аз гледам…
Донякъде всичко беше ясно, но по едно време се натикахме в дълги, безкрайни пътища, оградени отстрани с високи подобия на стени. Те са достатъчно високи, за да не виждаш нищо наоколо си, освен пътя пред тебе, и да не те виждат жителите от къщите, покрай които минава пътят. И достатъчно ниски, за да не ти оставят усещането, че си смачкан или натъпкан в безкраен тунел. Цветът на тия стени е сиво-синкав, мек и успокоителен за окото. Като навлезе в тия коридори, колата като че ли се мушна в някаква безвъздушна и обезшумена възглавница. Моторите й сякаш изгаснаха, и за да хвърчим все с тая висока скорост напред, като че ли ни опъваше закачен за колата невидим канап… Погледнах Киросава.
— К’во става? — питам.
— Преди двадесет години шумът по тия уеи стана много силен — каза Киросава — Много коли и много шум. Жителите на тия квартали, през които минават уеите, протестираха. Тогава построиха тези предпазни стени — да служат за шумопоглъщатели…
Ха сега де — отварям прозореца и надавам ухо. Ние, българите, не сме от обитателите на планетата, които вярват на всяка дума, която им се каже, па била тя дума и на един японец. Надавам ухо — гумите съскат, ала приглушено, настилката е специална и не позволява ония страшни писъци на спирачки, не се виждат никъде тия черни, зловещи следи на ожулена гума по асфалта — белег на готови катастрофи… Сега вярвам, че милионите японци, които живеят на десет, на пет, на три метра от пътя, приспиват своята малка и ефирна душичка, овардена от тия браничи, и няма да се стряскат и подскачат в леглото си от профучаването на всеки камион…
Пред нас, на пет-шест метра над пътя, има напречни светлинни ивици. Кажи-речи на всеки километър ги има. По едно време Киросава ме побутва — поглеждам жълтите светлинни знаци. Мигаща светлина показва сто и двадесет. Изписано е ясно и едро. И мига, ама мига така отпреде ти, че и сляп да си — ще я видиш. Киросава мн показва спидометъра. Той също сочи сто и двадесет… Аха, значи няма нужда от полицай — да се крие зад някоя тараба с хронометър в ръката и да те дебне — ха минеш осемдесетте, отиде ти надницата. Киросава намалява, скоростта пада на сто. Минава следващата контрола — жълтата светлина е ослепяла. Пак качваме сто и двадесет — остра рязка светлина се забива в очите ни. Поредният сигнал отново е подаден. И понеже е второ нарушение — той отива не само към нас, ама и към контролния полицейски пункт. И там вече ни очакват. С властен, категоричен жест на палката. Толкова категоричен, че ме хваща страх. А полицаят е мъничък и сух, и ти се струва, че ако духнеш срещу него, ще полети, ако не е в ръката му тая палка — голяма, тежка и властна, да го задържи. Палката свети със силна, фосфоресцираща червена светлина и не остава никакво съмнение, че можеш да не й се подчиниш. Имах случай и по-късно да ги видя с тая палка. Те светят често нощем по японските улици и светлината е нарочно търсена като гама — като се мерне отпреде ти, страх те вцепенява, и ти, да искаш и да не искаш, колата сама спира. А и къде ще иде, та няма да спре. Полицията е въоръжена с такива високи и яки полендашки коне — „хонди“, че даже се чудих със стълба ли се качват по тях тия малки япончета. От такава „Хонда“ и от такова японче, седнало отгоре й, няма убягване. Никой японец не е избягал от полицията си. И полицаите правят проверки по всяко време и на всяка кола. Дори си мисля, че независимо от четирите милиона коли, които съскат по тесните улици на Токио — полицията знае не само коя кола на кого е, но и къде се намира във всеки момент.