Неприлично предложение
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Даниела Забунова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неприлично предложение». Краткое содержание книги:
— Недалновидно мислене от страна на Мадок. Новото съоръжение ще бъде скъпо, но много бързо ще се изплати. Изненадан съм, че Майкъл не контролира работата в мината — винаги е имал проницателен ум за печалбите си. — Никълъс хвърли поглед към Клер. — Както знаеш, фамилията Дейвис притежаваше мината, но моят дядо сметна, че не се полагат повече грижи и разходи, отколкото си заслужаваше според приходите. Откакто ме посещава, Майкъл започна да се интересува от мината. Мислеше, че с по-добро управление може да извлича много повече печалба, затова направи предложение. Дядо ми беше възхитен и с готовност се отърва от неприятностите в управлението на рудника, но си запази собствеността върху земята.
— И така мината смени собственика си — каза със съжаление тя. — Никой не си направи труда да обясни това на хората, които работят там. Казаха им, че лорд Майкъл е харесал много долината, затова е купил имението и с ентусиазъм се е отдал на работа.
— Има нещо вярно в това. Майкъл бе очарован от тази част на Уелс още при първото си посещение в Абърдар. Като по-малък син той нямаше да наследи земя от фамилията си, затова купи имението Брин веднага след като придоби рудника. — Изведнъж на Никълъс му хрумна друга мисъл и попита: — И къщата ли е занемарил както мината?
— Доколкото знам, лорд Майкъл не е стъпвал в долината от години. Най-малкото още петнадесет души загубиха работата си, когато беше затворено имението Брин.
Никълъс се намръщи.
— Дребната земевладелска аристокрация не е донесла нищо добро на долината, нали?
— Нещата се влошават с всяка изминала година. Само отчаянието ме накара да търся помощ от негодник като теб.
Забелязвайки палавите искри в очите й, той бързо отвърна:
— Но това все пак се оказа сполучлив ход. Оцени ли факта, че ти давам чудесната възможност да станеш християнска мъченица.
Погледите им се срещнаха и двамата избухнаха в смях. Проклятие, той харесваше тази жена и хапливото й чувство за хумор. Тя беше с по-дълбок ум и характер от него и умееше да се държи на положение.
И двамата станаха сериозни, когато стигнаха до мрачните сгради. Той попита:
— Какъв е този ужасен шум, който идва от голямата барака?
— Въглищата се пресяват и сортират. Там работи по-голяма част от надземните работници.
Той се опита да изтупа саждите, полепнали върху белите му маншети.
— Явно това е източникът на въглищния прах, който покрива всичко наоколо.
— След като обичаш да носиш черно, има ли някакво значение. — Тя посочи към бараката. — Можем да оставим конете тук.
Когато слязоха от конете, до тях се приближи здрав, мускулест мъж. Клер го представи:
— Лорд Абърдар, това е Оуен Морис.
— Оуен! — Никълъс протегна ръка. Като повиши глас, за да надвика шума на машините и тракащите в тях буци въглища, той обясни. — Клер не спомена името на водача ни.
Миньорът се усмихна и се ръкува.
— Не бях сигурен, че ще ме помниш след толкова години.
— Как мога да те забравя? Показвах на другите момчета как да изкушават наивните девойки, но ти беше единственият, който прояви забележителна дарба. Добре ли е Марджед?
— Аха. Дори е по-прекрасна, след като се оженихме — гордо отвърна Оуен. — Ще й стане приятно, когато й кажа, че я помниш.
— Наистина не се забравя такава жена. Разбира се, едва ли ще се осмеля да я поздравя от страх да не ми счупиш врата. — Докато говореше, Никълъс изучаваше лицето на стария си приятел. Под въглищния прах прозираше характерната за миньорите бледа кожа, но иначе изглеждаше здрав и щастлив. Дори като момче бе имал завидно вътрешно спокойствие.
— Ще е по-добре да се преоблечеш с миньорско облекло. Жалко ще е да се съсипят модерните ти дрехи — предложи Оуен.
Никълъс покорно последва Оуен в бараката, свали собствените си дрехи и облече стара риза, размъкнато яке и здрави панталони, подобни на тези, които носеше Оуен. И макар долнокачествените дрехи да бяха грижливо изпрани, те все още бяха наблъскани с въглищен прах. Графът се засмя, когато наложи ватираната тежка и сплъстена шапка, допълваща екипировката му. Лондонският му шивач щеше да получи удар само ако го зърнеше.
— Завържи ги на някой от илиците — нареди Оуен като му подаде две свещи. — Имаш ли кремък и огниво?
Никълъс имаше, но ако не му бяха напомнили, щеше да ги забрави в собствения си фрак. Когато премести кутийката с огнивото в джоба на ватираното яке, той запита: