Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
Здравенякът изсумтя и се отпусна назад. Бяхме се запознали преди да излетим, но не си спомнях името му. Погледнах назад към тримата мъже, всички официално облечени, които пътуваха заедно с мен. Бяха консултанти по връзките с обществеността, назначени от „Займос“. Можех да свържа вида им с гласовете им. Слаб, нервен мъж, чиито пръсти постоянно шаваха. После мъж на средна възраст с куфарче върху коленете. И здравенякът, по-възрастен и навъсен, очевидно най-старши от тримата.
— Защо всъщност са я построили в Невада, по дяволите?
— По-малко ограничения, по-леки инспекции. Напоследък в Калифорния гъмжи от нови фабрики. Само проверките за въздействието върху околната среда щяха да забавят строежа с една година. И много по-трудно щяха да получат разрешителни. Затова дойдоха тук.
Ръмжащия погледна през илюминатора към пустинята.
— Гадна дупка — рече той. — Не ми пука какво става тук, това не е проблем. — После се обърна към мен. — С какво се занимаваш?
— Компютърен програмист съм.
— Подписал ли си договор за пазене на служебната тайна?
— Да.
— Във фабриката ли ще работиш?
— Идвам като консултант — поясних аз.
— Консултантската работа е върхът — кимна той, сякаш бяхме съюзници. — Никаква отговорност. Никакви загуби. Просто си даваш мнението и ги гледаш как не го приемат.
В слушалките изпращя гласът на пилота.
— „Займос Молекюлър Манюфакчър“ е точно пред нас — съобщи той. — Вече можете да го видите.
На трийсет километра пред нас видях усамотена група сгради, очертани на фона на хоризонта. Спътниците ми се наведоха напред.
— Това ли е? — попита Ръмжащия. — Само това ли е?
— Оттук изглежда по-малка — отвърна пилотът.
Когато хеликоптерът се приближи, видях, че сградите са свързани — безлични варосани бетонни блокове. Хората от връзките с обществеността толкова се зарадваха, че едва не избухнаха в ръкопляскания.
— Ей, прекрасна е!
— Прилича на болница, мама му стара.
— Чудесна архитектура.
— На снимки ще изглежда страхотно.
— Защо ще изглежда страхотно на снимки? — попитах аз.
— Защото нищо не стърчи отгоре — поясни мъжът с куфарчето. — Няма антени, нищо такова. Хората се страхуват от антените. Има проучвания. Но сграда като тази, гола, квадратна и бяла — идеалният избор на цвят, свързван с девственост, болница, грижи, чистота — такава сграда внушава доверие.
— Майната им на ония еколози — доволно заяви Ръмжащия. — Тук правят медицински проучвания, нали?
— Не точно.
— Когато се намеся аз, ще правят, повярвай ми. Това е нужният подход.
Докато кръжахме около сградите, пилотът ни обясняваше.
— В първия бетонен блок е електростанцията. В ниската сграда са апартаментите. В съседния блок са поддържащите служби, лабораториите и така нататък. А оная квадратна триетажна постройка без прозорци е главната фабрична сграда. Казаха ми, че била само обвивка, вътре имало друга сграда. В онзи нисък хангар отдясно са външният склад и паркингът. Тук колите трябва да са на сянка, иначе арматурните им табла се деформират. Ако хванеш волана, ще получиш изгаряне първа степен.
— Значи имат апартаменти, така ли? — попитах аз.
Пилотът кимна.
— Да, налага се. Най-близкият мотел е на двеста петдесет и девет километра. Край Рино.
— Колко души живеят тук? — попита Ръмжащия.
— Могат да приемат дванайсет — отвърна пилотът. — Но обикновено са между пет и осем. Няма нужда от голям персонал. Доколкото знам, всичко е автоматизирано.
— Какво друго знаеш?
— Не много. Тук всички си държат устата затворена. Никога не съм влизал вътре.
— Хубаво — каза Ръмжащия. — Ще се погрижим да си остане така.
Пилотът насочи хеликоптера надолу и кацна.
Отворих пластмасовата врата на кабината и излязох навън. Все едно влизах в пещ. Жегата ме накара да ахна.
— Това е нищо! — надвика рева на перките пилотът. — Сега е почти зима! Няма повече от четирийсет градуса!
— Супер — казах аз и вдишах горещия въздух. Пресегнах се назад да си взема сака и лаптопа. Бях ги оставил под седалката на Плахия.
— Пикае ми се — информира ни Ръмжащия и откопча предпазния си колан.
— Дейв — предупредително рече мъжът с куфарчето.
— Само за момент, мама му стара.
— Дейв… — срамежлив поглед към мен, после по-тихо: — Казаха да не слизаме от хеликоптера, забрави ли?
— Уф, по дяволите. Не мога да търпя цял час. А бе, какво значение има? — Той посочи към пустинята. — На милиони километри наоколо няма нищо.
— Но, Дейв…
— Не ме мъчи. Отивам да се изпикая, по дяволите. — Ръмжащия надигна грамадата си и се запъти към люка.