Диамантената ера

Острието на скалпела беше точно един атом широко; отлепи кожата от дланта на Хакуърт също като носещо се през дим крило на самолет. Той отряза едно парченце колкото главичката на пирон и го предложи на д-р Х., който пък го грабна с китайски пръчици от слонова кост, потопи го в една изящна паничка от емайл с фигурки от тънки металически нишки, пълна с химически сикатив и го постави върху едно стъкълце от монолитен диамант.

Истинското име на д-р Х. беше поредица от шъшкащи звуци, нечленоразделни метални шумове, извънземни квази-германски гласни и наполовина глътнати „р“-та, което западняците задължително осакатяваха. Вероятно поради политически причини той предпочиташе да не приема някое западно име, както правеха много азиатци, а вместо това предлагаше с леко покровителствен тон на всички да се задоволят с това да го наричат д-р Х. — тази буква беше първата в пинийското изписване на името му.

Д-р Х. постави диамантеното стъкълце в един цилиндър от неръждаема стомана. От едната му страна имаше уплътнен с тефлон фланец, наръбен с дупки от болтове. Д-р Х. го подаде на единия от асистентите си, който го отнесе с две ръце, сякаш беше златно яйце върху копринена възглавничка, и го прикачи с помощта на друг фланец към една мрежа от масивни проводи от неръждаема стомана, която заемаше по-голямата част от две маси. Асистентът на асистента пък се захвана да поставя всички лъскави болтчета и да ги завинтва. След това асистентът щракна едно копче и някаква остаряла вакуумна помпа заработи, поради което всякакви разговори станаха невъзможни в рамките на минута-две. През това време Хакуърт огледа лабораторията на д-р Х. като се опитваше да определи века, а в някои случаи и династията, на всяко от нещата в нея. На една висока лавица се намираше цяла поредица от зидарски бурканчета, запълнени с нещо, което приличаше на плуващи в урина вътрешности. Хакуърт предположи, че това са жлъчните мехури на отдавна изчезнали видове, които без съмнение ставаха все по-ценни е минаването на времето, много по-скъпи, отколкото който и да било взаимоспомагателен фонд. Един заключен шкаф за оръжия и примитивна портативна система за предпечатна подготовка на „Макинтош“, която бе позеленяла от времето, издаваха предишните забежки на собственика към официално неприемливи модели на поведение. В едната стена беше избит прозорец, през който се виждаше вентилационна шахта с размерите на гроб, от дъното на която бе изникнал обгорял клен. Като се изключи всичко това, стаята иначе беше претъпкана с толкова много малки, разнообразни, кафеникави, набръчкани и органични на вид предмети, че погледът на Хакуърт загуби способността си да различава поредното от следващото. Имаше тук-там и по някой увиснал калиграфски екземпляр — по всяка вероятност късчета с поезия. Хакуърт си бе направил труда да научи няколко китайски знака и да поопознае някои основни елементи на интелектуалната им система, но по принцип той обичаше да излага превъзходството си пред погледа си, за да може да го държи под око — например в хубав стъклен витраж, а не вплетено в тъканта на живота като златни нишки в брокат.