Да пробудиш драконче…

Безмълвно седна и притисна мокър гръб към гърдите на Радослав. Той с благоговение я наметна с якето си. Гледаха към морето, ревящо в тъмнината. Верена разсеяно си играеше с живо въгленче сякаш с безобидна светулка. Потърка брадичка и се сгуши в прегръдките на приятеля си. Оттам тихо рече:

— Защо не потърсиш утеха от онази червенокосата? Няма да ревнувам, а тя те харесва и си пада авантюристка. Ала недей си въобразява после, че й дължиш и чувства! Момичето само търси приключение, морето й действа.

— Хм… Питам се, толкова ли са били свободни нравите в Древна България…

— О, знаем ви вас мъжете. Вечни ловци и вечни хлапаци. Винаги жадувате плячка, искате награда — било рошав мамут, било слава или мъдрост, било женска хубост и топлина… Сърцата ви трябва да държим — засмя се тя. — Сърцата и умовете. Телата ви не буйстват дълго, кога са далеч от душите ви. Сега това го показват в цирка звероукротителите — тя се закикоти неудържимо на изопнатото му лице.

— Не — поклати глава Радослав. — Не искам да… те замествам. Не искам да правя любов не с теб.

— Затвори си очите — предложи тя и този път младежът избухна в смях. След малко Верена също се закиска в рамото му.

— Ще потърпя. Нали каза, че не остава много до тази твоя мистериозна метаморфоза. Пък и сексът… хм, не е най-важното нещо, издържа се де… — добави не съвсем искрено той и подхвърли след малко: — Кога ще започнеш да плетеш пашкул?

— Пашкул…? Че аз да не съм ти буба! — престорено се възмути тя и двамата се сборичкаха като хлапета. — Ще видиш — заговори задъхано момичето, когато престанаха. — Щом захвърля последната си детска кожа, няма и да си помислиш за любов с друга жена… поне сто години!

Не прозвуча като преувеличение.

— Уха… Ами какво да правя аз — златна ябълка ли да ти крада, че да не поглеждаш друг?

— За какво ми е златна ябълка… Дичо, аз още отсега не си представям друг до мен. Ти си ме омагьосал, признай! По-хитро от прапрадядо си Радан!… Чуй, смяната на кожата ще стане на новолуние, в полунощ… Ще излезем на брега. Човешкото ми тяло ще остане същото, е, сигурно ще проимам истински гърди, ала змейското ми превъплъщение — ау! Поне толичко да приличам на леля си — ще ти останат в мен очите, мили!…

— Знаеш ли, в теб са още отсега.

Тя не го слушаше:

— А заранта ще посрещнем изгрева и ще Му възвестим, че оттук насетне си принадлежим. Така правят влюбените у нас, в Долната Земя. Чуй какво бива да кажем, докато Слънцето издига лице над хоризонта… — Верена се изправи. Очите й искряха като сини звезди, когато тя тържествено изрече:

„Небесен Събрате! Пред Огъня на Живота, с който ни Даряваш, Аз, наречена Верена — тук ти казваш своето име — вмъкна бързо девойката, — се Обричаме в Едно! Колкото и да Живеем Отсега, било Миг, било Пълен Век, Желаем от Теб и Ти Заповядваме да ни Дариш със Смърт за Двама, Щом се Нарадваш Достатъчно на Щастието и Любовта ни, които Пламтят като Горещия Ти Взор. Потомците ни ще Ти се Отблагодарят!“