Тай Хорс
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благой Станчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тай Хорс». Краткое содержание книги:
Отново никакъв отговор.
Снайдър доближи физиономията си толкова близо до него, че Хатчър почувства дъха му.
— Нали знаеш как им викат на тия, дето нямат ни майка, ни баща, а, новобранец?
Хатчър стоеше стиснал зъби и гледаше право пред себе си. Мъчеше се да удържи да не започне да трепери от ярост.
— Кажи я тая думичка! — нареди му Снайдър.
— Може да не я знае думичката, Снайдър — обади се гласът на Коуди. Хатчър продължаваше да гледа право пред себе си. В следващия момент Снайдър се отмести встрани и пред погледа му застана Коуди.
— Може пък да не е стигнал до тоя клас в училище, когато се учи това, а? — каза Коуди.
— Така ли е, новобранец? — изръмжа Снайдър.
— Е, новобранец, така ли е? — повтори след него Коуди.
— Йес, сър — отговори Хатчър.
Снайдър се наклони леко към Коуди и му каза провлачено:
— Тоя е мой, Коуди. Ще го изпратя за храна на кучетата в Бостън още преди Коледа. — Изсмя се ехидно и излезе.
— За малко да му изпуснеш края, новобранец — каза му Коуди рязко. — От доста време те наблюдавам. Сега чуй какво ще ти кажа. Всички си мислят, че с тебе е свършено вече, но ти ще ни изработиш всичките. Затова дръж се, не се изпускай. Снайдър се опитва да те провокира да си изпуснеш нервите и ако успее, с тебе наистина е свършено. Изтърпял си толкова време досега, просто продължи да стискаш зъби. Още няколко месеца и ставаш второкурсник и вече никой няма да смее да те тормози.
— Какво има той против мен, сър?
— Той е елитарист. Смята, че не си подходящ за тая служба.
— А вие как смятате, сър?
— Изобщо няма никакво значение какво мисли тоя или оня. Важното е ти какво мислиш. И освен това, тоя разговор не сме го провеждали — каза рязко Коуди и се отдалечи.
— Вие с Мърф Коуди сте били много близки известно време, нали?
Въпросът на Слоун върна Хатчър към действителността. Той го погледна втренчено, остана така близо минута и след това отговори:
— Да… бяхме заедно в Анаполис. Почти не съм го виждал, откакто завършихме. Той отиде в морската авиация, а аз — в разузнаването. И защо? Защо е тоя интерес към Коуди сега?
— Нали знаеш как са родителите. Генералът не може да се примири с мисълта, че е убит. Струва ми се, че иска да възобнови разследването по случая.
Хатчър присви очи. Слоун го лъжеше, но нито тонът му, нито изражението на лицето му го издаваха.
— Не ме будалкай, Хари. Не би се напънал чак толкова да ме издириш и да биеш пътя дотук само и само да си побъбрим за Мърф Коуди. Какво, да не мислиш, че съм оглупял от последния път, когато се видяхме?
Слоун протегна ръка напред с жест на извинение. Когато изпаднеше в затруднено положение, усмивката му ставаше още по-широка.
— Добре, добре. Извинявай. Изчакай да си поговорим още няколко минути, а?
Хатчър се отпусна. Изпитваше любопитство, а и нямаше какво да загуби, ако продължеше още малко с тая игра, пък каквато и да беше тя.
— Добре де, това беше много отдавна — продължи Хатчър, — Анаполис, от шейсет и трета до шейсет и седма година. Бях и на сватбата му. Това беше през…
— Шейсет и девета — каза Слоун и посочи към досието. — Отбелязано е там.
— После, откакто постъпих в нашия корпус, не съм го виждал.
— Защо?
Хатчър направи пауза за момент.
— Имахме едно спречкване — каза той. — Отначало Коуди беше доста груб. Много си падаше да налага тормоз. Чувстваше го нещо като задължение. Много развито чувство за дълг имаше. Изглежда, защото е син на Бъфало Бил.
— И какво стана? — продължи да се интересува Слоун.
— Е, нали знаеш, Поло беше в такова положение, че трябваше да оправдае надеждите, които възлагаха на него. Доколкото си спомням, генералът беше от хората, които не търпят и най-малките пропуски в строя.
— Той е играел поло?
— Поло ли го нарекох? — запита Хатчър изненадано. — Господи! Направил съм го съвсем несъзнателно, просто е изскочило от устата ми. Поло беше прякорът му, съкратено от „Полароид“. Коуди имаше страхотна визуална памет, без проблем запомняше всичко само от един поглед — лица, имена, математически формули, абсолютно всичко. Всички стари кучета в академията му викаха така.
Той отново направи пауза под въздействието на изплуващите в паметта му стари спомени.
— Виж, той беше добро момче, много коректен в личните си отношения, обичаше да вдига шум около себе си…
Хатчър отново насочи поглед към коледната семейна снимка. Човекът на тая коледна снимка изглеждаше някак си по-малък и по-тъжен от оня Коуди, който беше в спомените му. И тогава в паметта на Хатчър изплуваха спомените за коледните празници през оная първа година в Академията…