![Светът на Роканон [Rocannon's World - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Светът на Роканон [Rocannon's World - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Хейнски цикъл #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Светът на Роканон [Rocannon's World - bg]». Краткое содержание книги:
Изгубил своя звезден екипаж, Роканон остава сам в системата на Фомалхаут в навечерието на войната между Хейн и нахлуващите пришълци. Дали вълшебството, за което той плаща твърде скъпо, ще му помогне в предстоящата схватка?
— Ами къде е Йот? — попита Роканон, озъртайки се. Единствено Рахо държеше юздите на хвърковатите твари.
— Мъртъв е — отговори Могиен, без лицето му да трепне. — Там на брега, в мъглата, ни нападнаха олгиор. Имаха само камъни за оръжие, но бяха много. Йот беше убит, ти изчезна. Скрихме се в пещера сред скалите и изчакахме, докато ветрогоните си отпочинат. Рахо тръгна напред за сведения. От местните чул за някакъв чужденец, който стоял сред запаления огън и не горял, а на шията му светел син скъпоценен камък. Щом крилатите си отдъхнаха, поехме към имението на Згама, обаче не те намерихме там. Подпалихме мижавия му подслон и прогонихме стадата му в гората, след това се отправихме към брега да те търсим около пролива.
— Могиен, камъкът… — прекъсна го Роканон. -"Окото на морето"… Наложи се да откупя с него живота си и тоя на Яхан. Той вече е в чужди ръце.
— Дал си огърлицата? — възкликна аристократът. — Накита на Семли? И не за да отървеш своята глава (кой всъщност би могъл да ти причини вреда?), ами да спасиш жалкия животец на този получовек! Така ли цениш наследството ми? На, вземи го! То не се губи толкова лесно!
Той се разсмя и подметна нещо лъскаво във въздуха. После го хвана и хвърли към пришълеца, който гледаше и не вярваше на очите си — в ръката му блестеше златната верижка, а сапфирът сякаш пареше дланта му.
— Вчера отвъд пролива се натъкнахме на двама недорасли, третият от тях лежеше мъртъв. Спряхме да ги попитаме дали не са видели да минава гол пътник с недостойния си слуга. Единият падна ничком и ни разказа цялата история. Камъкът пък беше у другия — аз, разбира се, му го взех. Заедно с главата му, защото негодникът се съпротивяваше. Ето как научихме, че сте преминали пролива; накрая Кио ни доведе право при вас. Само че защо вървяхте на север, Роканон?
— За да… търсим вода.
— На запад оттук има ручей — обади се Рахо. -Зърнах го точно преди да ви видим.
— Чудесно, да идем тогава там. От вчера не сме пили нито капка.
Качиха се на ветрогоните — Яхан при Рахо, а Кио на обичайното си място зад гърба на Роканон — и полетяха. Приведената от вятъра трева остана далеч под тях, скоро въздушното течение ги понесе на югозапад между безкрайната равнина и слънцето.
Спряха за почивка край потока, който бавно се виеше сред еднообразната растителност. Най-сетне ученият успя да свали защитния костюм и да облече резервните дрехи на Могиен и плаща му. Ядоха твърд толенски хляб, корени от пейа плюс печено от късокрилите зверчета, които Рахо и Яхан убиха. Младежът не можеше да се нарадва, че пак държи лък в ръцете си. Животинките не показваха никакви признаци на страх — те буквално налитаха върху стрелите и се оставяха ветрогоните да ги събарят с лапите си в полет. Дори дребните зелени, виолетови и жълти кили (те напомняха насекоми с прозрачните си жужащи криле, а всъщност бяха миниатюрни двуутробни) тук пърхаха безгрижно над главите на хората, кокореха любопитно кръглите си златисти очи и разсеяно кацаха върху нечия ръка или коляно, за да литнат отново само след миг. По всичко личеше, че в тази безкрайна тревиста равнина няма разумен живот. Могиен каза, че докато хвърчели над нея, изобщо не са забелязали следи от човешко присъствие.
— На нас пък ни се стори, че нощес около огъня имаше някой — изрече колебливо Роканон. Какво ли в действителност бяха видели?
Кио, седнал край огнището, на което се готвеше храната, се обърна и го погледна. Наследникът в момента сваляше пояса си с двата меча и сякаш не чуваше.
Вдигнаха лагера още с първите слънчеви лъчи и целия ден яздиха вятъра между равнината и небето. Полетът над степта беше толкова приятен, колкото бе неприятно ходенето по нея. Така измина и следващият ден. На смрачаване, докато оглеждаха отгоре местността и търсеха поточе сред тревите, Яхан се размърда и извика:
— Олхор! Погледни напред!
Някъде много далеч на юг, на самия хоризонт, смътно сивееха нагънати очертания.
— Планините! — каза Роканон и чу как зад гърба му Кио отривисто си пое дъх, като че обзет от страх.
На другата сутрин продължиха пътя си. Плоската степ постепенно преминаваше в ниски полегати хълмове, подобни на огромни вълни сред застинало море. От време на време под тях прелитаха плавно купести облаци, понесени на север, а в дълбочина равнината се издигаше все по-високо и очертанията й ставаха все по-тъмни и начупени. Малко преди свечеряване планините вече се виждаха ясно. Долу беше притъмняло, но далечните остри върхове на юг още дълго блестяха, позлатени от лъчите на залязващо слънце. Щом и те се потопиха в мрака, оттам изплува бързата Лиока и заискри като голяма жълта звезда. Фели и Фени бяха изгрели по-рано, величаво следвайки пътя си на запад. Последна се яви Хелики — тя се втурна да догонва останалите, като ту засияваше ярко, ту помътняваше, подчинена на половинчасовия си цикъл. Роканон лежеше по гръб и се взираше през високите черни стъбла на тревата в бавния лъчезарен танц на луните.