Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Констанс! Констанс!
Игуменката се забърза към прозореца, разтвори капаците и се взря в тъмнината. Близо до входната алея светеше факел, но светлината му беше недостатъчна, за да види кой я вика.
— Констанс!
Гласът идваше много по-отблизо. Тя почувства как бръшлянът се раздвижва. Погледна първо надясно, а после под себе си и видя фигурите, облечени изцяло в черно, с очертани в черно очи и ухилени усти върху бледите лица. „Това е кошмар“ — помисли си тя и извърна очи. Но когато погледна отново, те още бяха там — четири-пет фигури, висящи като черни прилепи из бръшляна й се усмихваха. Майка Констанс захлопна капаците и с писък се втурна към вратата.
РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
— Да му се не види! — възкликна Ханджията Хари, загледан в изпълнените с очакване лица на поклонниците, събрани край голямата маса в кръчмата на „При мантията“. — Да му се не види! — повтори той. — Това е кошмарна история, сър Рицарю. Продължавай.
Рицарят поклати глава и посочи към свещта.
— Вече е късно. Достатъчно за тази вечер. И утре е ден. Ще продължа утре, след вечеря.
— Но кои са убийците? — попита червендалестият Църковен пристав. — Хайде, сър Рицарю, не ни прави такива номера.
— Не! — намеси се Хари Ханджията. — Правилата са ясни, принципите — строго определени — всеки поклонник ще разкаже историята си, без да моли за прекъсване.
— Наистина ли съществуват такива създания? — попита Продавачът на индулгенции, като отхвърли дългата си, жълтеникава коса от слабото си, мъртвешко лице. — Стригои, нощни убийци, адски изчадия? Сър Рицарю, това са глупости!
Думите му бяха одобрени от хор гласове.
— Не съм много сигурен — прекъсна ги Школарят. — Сър Рицарю, твоята история пробуди спомени, разкази, които съм чувал. Описанието ти на университета е напълно точно. Знам, че в „Екзетър Хол“ имаше ректор на име Уейкман, а в архивите на града сър Осуалд Бийчъм фигурира като кралски шериф. Но не беше ли загинал той в пожар? Ами проктор Ормистън? Странен човек, чието изчезване от университета беше забулено в мистерия.
Школарят долови безмълвната молба на Рицаря да млъкне.
— Какво? — намеси се шкембестият Монах. — Да не би да казваш, че тази история е вярна?
— Аз също разпознах някои имена — обяви Бедният свещеник, застанал до своя брат, Орача. Той се приведе, стиснал връзката на кесията, която висеше около врата му.
— Кого познавате, отче? — попита Рицарят.
— Свещеникът в „Сейнт Питър“, отец Андрю. Когато бях млад, той служеше като курат в една лондонска черква. Свят човек, отдаден на благотворителни дела.
— О, да — не можа да се въздържи Школарят и посочи с костеливия си пръст към тавана. — „Сейнт Питър“ сега отново е отворена. Отец Андрю е мъртъв — виждал съм гроба му пред олтара. Той е бил много почитан заради добрите си дела.
— Значи тази история е вярна? — попита Франклинът, като чешеше белоснежната си брада.
— Не съм казал това — отвърна Рицарят, като хвърли бърз поглед на сина си, който го гледаше странно.
— Но съществуват ли такива твари? — настоя Правникът със суровото лице.
— Казах ви — гръмогласно обяви Батската невяста, — че когато бях на поклонение в Кьолн…
— По-вероятно си търсила друг съпруг — подхвърли Монахът.
— Дори да е било така, нямаше да избера някой като теб! — отвърна презрително Батската невяста. — Чувала съм за стригоите, за неживите. — Тя нагласи воала си с бързи движения на пълните си бели ръце. — Не, не, чуйте всички. От това, което знам, стригоите са мъже и жени, обладани от зли духове, които ги карат да пият човешка кръв, която подсилва както телата им, така и демоните в тях.
Батската невяста пресуши чашата си.
— Когато бяхме в едно село близо до Кьолн, чух една история за млад мъж на име Улрих, земеделец. Макар че бил физически здрав и рядко боледувал, Улрих започнал да диша трудно. — Батската невяста се опря с лакти на масата и се приведе към спътниците си, доволна, че е център на вниманието. — Това станало след една кавга с брат му за парче земя. Улрих отслабнал много и започнал да плюе кръв. Умрял и тялото му било заровено в местното гробище. Шестнайсет години по-късно, той се появил в селото, като заявил, че не е умрял, а бил изровен от гроба си и съживен от един от предводителите на стригоите.
— Какво станало с него? — попита Игуменката, с очи, окръглени от страх.
— Бил изгорен като вещер. Но важното е, че това потвърждава историята на Рицаря — тези стригои имат йерархия и предводителите им никога не умират, освен ако не ги изгорят. Нещо повече — добави предупредително Батската невяста, — тези техни водачи могат да се представят като ангели от светлина, правници, пристави и дори продавачи на индулгенции.