Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
Прислужниците от къщата ги посрещнаха с купи ароматизирана вода и те измиха ръцете и лицата си. После ги поведоха през атриума — прекрасно място с малък басейн под отвор в покрива, а сетне през един портик към вътрешните помещения. Клавдия разглеждаше красивите каменни стени, украсени с фрески и картини от жълт кехлибар и бронз от Дамаск; колоните от фригийски мрамор, вратите, чиито рамки бяха инкрустирани с малахит и коруби от костенурки; таваните искряха от злато и скъпоценни камъни. Навсякъде беше прохладно, ухаеше на свежест и аромати.
Известно време те почакаха в една стая с резбован таван от ливански кедър; по стените красиви картини прославяха триумфа на Церера, богинята на земеделието. Клавдия докосна Муран по бедрото и сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи. Знаеше, че много от тези вили, построени специално за собствениците им, често имаха нарочни процепи, през които можеха да се подслушват всички разговори. Клавдия се облегна на прохладната мраморна стена и притвори очи. Не бе спала добре предишната нощ и съзнанието й постоянно се измъчваше от образите на падналия в мръсната уличка Статил и простряния върху леглото Теодор с разкривеното му в агонията лице. Искаше да остане сама, за да може да подреди хаоса в главата си, но тази среща беше важна и тя трябваше се приготви за нея. До слуха й достигаха звуците от пробуждащата се за живот вила: по коридорите забързано се разминаваха прислужници, отнякъде се носеше гласът на флейта, чуваха се виковете на прислужнички, цвиленето на коне откъм конюшните. Един иконом им поднесе хляб, грозде и разредено с вода вино. Клавдия и Муран ядоха като наистина гладни хора и продължиха да чакат. След известно време, което им се стори цяла вечност, един надменен освобожденец отсечено им нареди да го последват.
Той ги поведе към вътрешността на вилата до „Залата на мистериите“, както я нарече, красиво помещение със стенни мозайки, изобразяващи живота на Дионис и странстванията му по света. Военачалникът Аврелиан ги чакаше, настанен в синьозлатно кресло, което много приличаше на трон. Жена му Урбана седеше от дясната му страна с Касия до нея, а вляво бе застанал млад човек с ниско подстригана, кестенява коса и усмихнато лице, облечен в светлозелена туника, силно пристегната около кръста. Аврелиан изглеждаше такъв, какъвто и беше — бивш пълководец, войник, стегнат и жилест мъж. Бялата му коса падаше край сбръчканото лице, с което напомняше на ястреб, заради острия нос над безцветните устни и немигащите очи. Изглеждаше много по-стар, отколкото Клавдия очакваше, и тя бързо прецени, че Урбана ще трябва да е двайсет или дори трийсет години по-млада от него.
Военачалникът сдържано ги поздрави и попита дали са се нахранили. Не си направи труда да чуе отговора им и веднага им представи сина си Александър. Промърмори, че вече са срещали жена му Урбана и господарката Касия, която удостои само с един поглед, и отново засмяно се обърна към сина си. За тези няколко мига Клавдия научи много. Отношенията между военачалника и добрата му жена изглежда не бяха такива, каквито би трябвало да бъдат, докато към Касия той изпитваше доброжелателна търпимост. Цялото му внимание беше насочено единствено към Александър, момче с добри обноски, усмихнато лице и мек поглед, което с такова обожание гледаше Муран, че баща му трябваше да го спре, за да не го обсипе веднага с въпроси за арената и големите му победи там. Вместо това, сякаш рязко издаваше заповеди, Аврелиан изброи задълженията на гладиатора.
— Разбираш ли? — Александър се наведе напред, когато приключи. — Разбра ли всичко, което искам от теб?
— Да, господарю! — отвърна Муран. — Трябва да бъда като сянка на сина ти.
По суровото лице на военачалника премина слаба усмивка. Той посочи с пръст към Муран.
— Ти ми харесваш, човече, точно този отговор очаквах от теб. Ще вървиш с него навсякъде, където той отива, и винаги ще носиш оръжие. Донесе ли си бойния колан?
Муран обясни как слугите са му взели оръжието веднага, щом е влязъл във вилата.
— Вече няма да го правят! — отсечено заяви пълководецът. — Където и да отиваш, мечът, камата и боздуганът ти ще бъдат с теб. Където отива синът ми, и ти ще отиваш с него, било в банята, в нужниците, да плува, на Марсово поле65, когато язди, дори и когато се катери по някое дърво.
65
Марсово поле — местност край Рим, където се намирали казармите, войниците се обучавали и се провеждали военни паради — Бел.прев.