Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Пътят се виеше между дърветата и след известно време те стигнаха до подножието на каменист склон, който се издигаше насред гората. В този момент Луис Луп стисна юздата и подкара бавно коня. Жена му Маргарет все още вървеше с лекота, а широката й червена рокля се развяваше около нея. Саймън и Алис се движеха заедно. Изкачването не беше стръмно, но продължително. Черните листа по средата на пътя бяха набраздени от преминаването на многобройни колела. Каруцата на актьорите се люшкаше и териерът уплашено се надигна. Маргарет извика на съпруга си да бъде по-внимателен. Каруцата беше по-важна дори от коня за актьорите. Тя беше техният Рай, техният Ковчег, всичко, което пожелаеха. Дори конете на Чосър и спътниците му стъпваха с усилие по пътя.
Тъй като водеха, Чосър и Кадо навлязоха първи в равната просека на върха на хълма. Естествено беше да слязат и да починат. Оттук, между дърветата, се виждаше замъкът. Зад тях се чуваше тежкото дишане на конете и скърцането на каруцата. Нещо привлече вниманието на Чосър и той погледна надолу. Върху един голям плосък камък лежеше зелено-кафяв гущер, голям колкото ръката му. Беше достатъчно близо, за да различи пулсиращото му гърло и притворените очи. Гущерът се преструваше, че не забелязва да са го забелязали. Чосър познаваше и хора с такова поведение. Погледна към крепостта Гияк. Скалният връх, на който беше издигната, се сливаше с основите на високите стени. Слънцето блестеше по орнаментите на фронтоните, които украсяваха централната сграда. В долината между просеката и замъка се виждаха скупчени къщички и църква — достатъчно, за да образуват селце. Въздухът в долината беше изпълнен със златисти прашинки. В просеката пееха птици.
Той погледна отново към гущера, но животинчето се беше възползвало от невниманието му, за да се скрие. Чосър се сети за предишния пратеник до графа, за който беше споменал Кадо. Машо ли се казваше? Зачуди се дали Машо е стигнал дотук. Сигурно не, иначе какво би могло да му попречи да измине последната половин миля до замъка? Джефри се огледа за Жан Кадо, но просеката изглеждаше празна. Откъм склона се носеше задъханото дишане на конете и трополенето на каруцата, но още никой не се беше показал. За миг се почувства сам и уязвим. После долови движение с ъгълчето на окото си и Кадо се появи в полезрението му. Беше стоял в сянката на дърветата и кой знае защо Чосър не го беше забелязал.
— Какво има?
— Нищо — каза Кадо. — Просто ми се стори…
Каквото и да беше искал да каже, то бе удавено от звука на камбаната на селската църква. И другите се появиха в просеката. Струпаха се и безмълвно се взряха в целта си. След миг поеха надолу по склона към Гияк. Чосър почувства как стомахът му се свива.
В сенките Хюбърт наблюдаваше как поемат надолу по склона. Почти се беше притеснил, когато водачът на Чосър и останалите беше започнал да претърсва края на просеката. Дори Чосър изглеждаше нащрек, не стоеше в обичайната си самодоволна и отпусната поза. Но беше чул водача да казва, че не е открил нищо. Изчака, докато шумът от конските копита и колелата на каруцата заглъхна. Но когато се обърна, за да потъне още по-надълбоко в гората, Хюбърт се изправи пред някакъв странник.
Беше човек с несресана коса и лице, покрито с белези и драскотини. Очевидно Хюбърт се беше разсеял и не бе усетил приближаването му. Инстинктивно той приклекна в защитна позиция и сви ръце. Сивата торба беше на земята до него. В колана си имаше нож, но той беше на гърба му. Рядко го използваше, вместо това разчиташе на ръцете си. И когато погледна към непознатия в шарената сянка на дърветата, осъзна, че най-вероятно няма и да има нужда от ножа. Ръцете щяха да бъдат достатъчно. Защото рошавият индивид беше еднорък.
9.
Косата й беше златиста, с малки къдрици на челото; очите й — сини и усмихнати; а лицето — изящно, с устни, по-червени от роза или череша в лятната жега; зъбите й бяха ситни и бели; гърдите й бяха толкова твърди, че опъваха дрехата като две ябълки; талията й беше толкова тънка, че човек можеше да я обхване с длани, а маргаритките, които тъпчеше с крачето си, изглеждаха черни на фона на стъпалото й, тъй бяла бе кожата на тази красива млада дама.