То-кай-хун
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «То-кай-хун». Краткое содержание книги:
— Това би трябвало да му го каже някой от нас.
— Действително.
— Но кой? Никой няма да е толкова глупав да му го издаде.
— О, що се отнася до глупости, то такива достатъчно бяха извършени. Може би пленниците са говорили помежду си за Хейзълстрейтс в присъствието на червенокожите си пазачи?
— Нито дума — отговори един от двамата пленени водачи. Другият го потвърди, а и двамата слуги се присъединиха към тези твърдения.
— Вие също не сте, нали, Джим и Тим?
— Не — заяви Джим. — Ние изобщо не можехме да говорим по този въпрос, защото научихме за Хейзълстрейтс едва когато вчера бяхме свободни и вече не се намирахме при команчите.
— В такъв случай съществува още една възможност, а именно мистър Джафар и мистър Пъркинс да са говорили за мястото вчера, докато аз яздех към червенокожите и те останаха сами при вожда.
Тук Пъркинс извика разпалено:
— Какво си мислиш за мен, сър! Аз не съм толкова побъркан, че да издам на том червен дявол нашия път!
— Значи и този вариант отпада. При това положение трябва явно да си имаме работа с някое друго команческо отделение. Откъде са дошли червенокожите, които са били тук, не можем да открием, тъй като следите вече не могат да се четат. Следователно остава да узнаем накъде са яздили, а и това ще бъде трудно или даже невъзможно.
Обиколих с коня в един широк кръг цялото място, ала напразно. Земята вече не показваше ни най-малък отпечатък. Въпреки това нямахме причина да изпитваме по-големи тревоги освен тези, за които ни даваше основание обстоятелството, че тук изобщо са идвали индианци. Те бяха дошли от някоя си там посока и се бяха отдалечили отново в неизвестна посока. Но да приемем, че са яздили към Хейзълстрейтс, нямахме основание. Трябваше обаче особено добре да внимаваме. Това бе всичко, което можехме да сторим.
И тъй, напуснахме мястото и стигнахме една равнина, която се изкачваше на запад и като широко, разстилащо се от север на юг плато. Тя водеше, както знаех, към местността Хейзълстрейтс, наречена така заради лешниковите храсти, които се срещаха там в големи масиви и бяха толкова високи, че дори един доста значителен отряд можеше да изчезне сред тях. По път отново се наложи на няколко пъти да приканя Джафар към бързина. Този персийски ценител на литературата имаше очи повече за своя поет отколкото за местността, през която минавахме.
5. Нови пречки
Яздихме до обяд, без да забележим следа от днешно или вчерашно човешко присъствие. Това придаваше сигурност на моите спътници, но на мен — не. Аз изпитвах дълбоко подозрение. На моя въпрос дали не е приказвал за Хейзълстрейтс, Пъркинс беше отговорил твърде усърдно, докато Джафар бе останал безмълвен. Това ми направи впечатление. Ако двамата се бяха разбъбрили, то То-кай-хун определено беше избързал пред нас, за да ни посрещне неочаквано. Познавах мястото, което най-добре подхождаше за целта, и реших да се промъкна напред да го претърся. Когато видяхме първия лещак да се появява пред нас, можех все още да изчакам с тая работа, защото имахме да яздим още може би час, докато го достигнем.
Лещаците се появиха първо поединично и се съединиха после до малки, по-късно до по-големи групи, за да образуват накрая едно цяло, което формираше двете страни на едно възлизащо нависоко долинно стеснение. По неговото дъно течеше поток. Още от славното време на бизоните тук имаше една изровена бизонова пътека, която предоставяше възможност на ездача да мине през лешниковата гора. Тази теснина беше мястото, където То-кай-хун много вероятно ни дебнеше, ако изобщо се намираше насам. Тук можехме, без да подозираме, да попаднем на скрити зад храстите индианци и в миг да бъдем нападнати, ако не предпочетяха просто да ни застрелят по конете. Аз бях удвоил вниманието си още щом достигнахме първите храсти. По тази причина не можех да се интересувам какво става зад мен. Бях предупредил спътниците си за опасността и сега те трябваше сами да се пазят.
Яздехме тихо. Поради меката почва стъпките на конете ни едва се чуваха й само от време на време прошумоляваше закачен от някого храст. Бях напрегнал до крайност зрението и слуха си. Затова че внезапно чух нещо, което иначе вероятно щеше да ми убегне. Можеше да е някой природен звук, но на мен ми се стори като човешки глас, надал приглушен от разстоянието и шубрака вик.
— Пет, тихо, чух нещо! — казах, спирайки коня си. Да, ето че отново прозвуча ясно зад нас:
— Фарияд… Фарияд…!
Тази дума е викът за помощ в персийския език. Знае се, че човек, дори в чужда страна и макар напълно да може да си служи с тамошния език, в миг на изненада, страх, опасност надава вик най-често на матерния си език.