Гай-джин (Част II)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част II)». Краткое содержание книги:
Стига вече, Анжелик. Вярвай в Бога и се довери на пресветата майка. Пресветата майка ще ти помогне, ти си невинна. Ти си публично сгодена за чудесен мъж, някак си все ще се омъжиш и ще заживееш щастливо. Утре… утре ще намериш къде и как…“
Зад нея А Со оправяше леглото, събра бельото и чорапите й. Кринолиновата рокля вече висеше на закачалка редом с други две рокли, а половин дузина нови дрехи все още стояха неразопаковани от оризовата хартия. През отворения прозорец се чуваше смях и пиянско пеене, както и музиката от клуба, която въобще не стихваше.
Анжелик въздъхна, искаше и се да се върне на танците. Четката се движеше по-силно.
— Госп’жица иска нещо, да?
— Не. Искам да спя.
— Лека нощ, госп’жица.
Анжелик залости портата подире й. Свързващата врата със стаята на Струан беше затворена, но незалостена. Беше й станало навик, когато се приготви, да почука, да влезе и целуне Малкълм за лека нощ, евентуално да побъбри малко с него и да се върне отново, оставяйки вратата открехната, в случай че му стане лошо. Сега не получаваше често пристъпи; ала бе спрял приспивателното преди седмица и беше много неспокоен, трудно спеше, но никога не искаше нищо.
Анжелик седна отново пред огледалото и се полюбува на образа си. Пеньоарът й беше копринен и с дантели, парижки — тук й бяха ушили същия по модела, който бе донесла…
„И ти не можеш да повярваш на майсторлъка, Колет, или на бързината, с която китайският шивач ми го уши, писа този следобед за сутрешния пощенски кораб.
Сега може да ми шият всичко. Моля те, изпрати ми няколко модела или кройки от Ла Паризиен или Л’от Кутюр с най-новата мода, или нещо друго интересно — моят Малкълм е толкова щедър и толкова богат! Казва, че мога да си поръчам каквото поискам!
А пръстенът ми!!!! Диамант с четиринайсет по-малки диаманта около него. Попитах го откъде, за Бога, го е намерил, а той само се усмихна. Наистина трябва да съм по-внимателна и да не задавам глупави въпроси. Колет, всичко е толкова прекрасно, освен че се безпокоя за здравето му. Подобрява се бавно и едва-едва крета. Но става все по-пламенен, горкичкият, и трябва да внимавам… Ще се обличам за празненството сега, но ще ти пиша още, преди да тръгне пощата.
С вечна обич.“
„Колко е щастлива Колет, нейната бременност е дар от Бога.
Спри! Стига толкова, иначе сълзите и ужасът ще се върнат отново. Забрави тревогите си. Вече реши какво ще правиш. Добре, бременна съм, значи, остава другият план — какво още?“
Напарфюмира се разсеяно зад ушите и по гърдите, леко оправи дантелата. Нежно почука на вратата му.
— Малкълм?
— Влез — сам съм.
Неочаквано не го завари в леглото, седеше във фотьойла. С червен копринен халат, погледът му беше странен. Инстинктивно Анжелик застана нащрек. Залости вратата както обикновено и се приближи до него.
— Не си ли уморен, любов моя?
— Не и да. От теб ми спира дъхът. — Протегна ръце и Анжелик се приближи, сърцето й щеше да изхвръкне. Ръцете му трепереха. Приласка я по-близо и целуна ръцете и гърдите й. За момент Анжелик му се остави, наслаждаваше се на неговото обожание, искаше го, наведе се и го целуна, позволи му да я гали. После, цялата пламнала, застана на колене до стола, сърцето й биеше като неговото, и се поотдръпна от прегръдката.
— Не бива — прошепна тя, останала без дъх.
— Зная, но аз трябва. Искам те толкова много… — Устните, му туптяха, пламтяха и търсеха; наведе се напред, нейните им отговориха. Ръката му милваше бедрото й, запалваше пожар в слабините й, издигаше се все нагоре и нагоре, и тя искаше още, но се овладя и отново се отдръпна.
— Не, cheri. — Този път Малкълм се оказа изненадващо по-силен, ръката му я задържа като любовно менгеме, гласът и устните му станаха още по-настойчиви, все по-близки и по-близки и тогава, без да мисли, Малкълм се изви твърде рязко и болката го прониза.
— О, Господи!
— Какво стана? Добре ли си? — попита изплашена Анжелик.
— Да, добре съм. Всемогъщи Боже! — Трябваха му секунда-две, за да се съвземе; острата болка пресече неговия плам, остана копнежът, който страданието сякаш подсилваше. Ръцете му все още я държаха, все още трепереха, но вече без никаква сила.
— Господи, съжалявам.