Краят на кръга
- Автор: Егеланд Том
- Серия: Bjorn Belto #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Савчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Краят на кръга». Краткое содержание книги:
— Ти не ходи ли? — пита тя с тънък глас.
Погребаха татко през един четвъртък. Седмица след злополуката. Подът около ковчега бе покрит с цветя и венци. Аз седях на първия ред, между мама и баба. Всеки път, когато погледнех нагоре към разпятието на олтара, то ми напомняше колко високо е висял татко, преди да се изпусне надолу. Пред ковчега лежаха венци с жалейки и съболезнования. Ковчегът беше бял. С позлатени дръжки. Татко лежеше със скръстени ръце. Очите — спокойно затворени. Във вечен сън. Тялото му бе обвито в коприна. Инак обезобразено до неузнаваемост. С разбит череп. С ръце и крака, счупени на толкова много места, че бе станал мек, сякаш безгръбначен.
— Съдът за броколи е хубав — казвам.
Няма нужда да споменавам повече гроба. Задавайки въпроса си, успях да припомня и на двамата, че онова, което ги събра, бе една нелепа злополука и че всъщност друг мъж би трябвало сега да седи на масата на мама.
— Беше ли оправен? Гробът? — пита мама.
Поглеждам я учуден. Във въпроса й прозира нотка гняв. Обикновено никога не ми обръща внимание, когато се държа гадно.
— Засадих няколко лилии.
— Не можеш да ми простиш, че не ходя!
Професорът прочиства гърло и побутва зеленчуците си.
Доста ме бива да се правя на неразбиращ.
— Но, мамо!
Тя мрази да ходи на гроба на татко. Не мисля, че е стъпвала там след погребението.
— Минаха двадесет години, Лилебьорн! Двадесет години! — Втренчила се е в мен през масата. Очите й блестят от гняв и наранено самосъстрадание. Пръстите се сключват здраво около ножа и вилицата. — Двадесет години! — повтаря и след това още веднъж: — Изминаха двадесет години, Лилебьорн!
Професорът вдига чашата с червено вино и отпива.
— Много време е — съгласявам се.
— Двадесет години, за бога! — За майка ми излишните преувеличения и самосъжалението са изкуство, което трябва да се поддържа и развива.
Кучето се закашля и повърна някаква гадост, която веднага и с удоволствие изблиза отново.
— Случва ли ти се да помислиш за него? — питам я.
Не е въпрос. Злобно обвинение е. Аз знам. И тя го знае.
Професорът прочиства гърло и казва:
— Вкусен сос, скъпа. Наистина вкусен сос!
Тя дори не го чува. Гледа в мен.
— Да — отвръща напрегнато. Нещо неприсъщо и потискано е взело превес в нея. — Мисля за него. — Оставя ножа и вилицата на масата. Сгъва салфетката. — Знам кой ден е днес — казва потиснато. В говора й проличава северният й диалект. — Всяка година! Всяко лято! Не мисли, че съм забравила кой ден е.
Става и напуска стаята.
Професорът не е съвсем сигурен дали трябва да я последва или да ми се разкрещи. Най-вероятно трябваше да направи и двете. Но той остава на стола си и дъвче. Поглежда празния стол на мама. Поглежда ме. След това — надолу в чинията си. През цялото време дъвче.
— Трябва да го върнеш! — казва.
Обръщам се към кучето. Нещо в погледа ми го кара да поклати глава и да изправи уши. Проскимтява. От полуотворената муцуна текат лиги, оставяйки грозно петно на светлия килим. Надига се леко. След това пръдва и се отдалечава.
8.
Първото нещо, което забелязвам, когато паркирам пред блока е червеният рейндж роувър. Вътре няма никой.
Сигурно мислят, че съм глупав. Или сляп.
Второто е Рогерн. Седи на контейнера за опесъчаване пред входа и пуши.
Светлината от апартамента на първия етаж му идва отстрани и рисува по лицето му сенки. Ако не го познавах, едва ли щях да го забележа. Във всички предградия има момчета като него, които се мотаят наоколо в квартала и изтъпяват от скука. С дългата си коса и омачканата тениска на „Металика“, той изглежда като всеки млад престъпник, който само чака да издърпа чантата на някоя възрастна дама с бастун или да съблазни нечия тринадесетгодишна дъщеря. Но тъй като Рогерн няма навика да виси пред входа и тъй като е късно вечерта, и тъй като пред блока е паркиран един празен рейндж роувър, гледката ме обезпокоява.
В момента, в който ме вижда, той скача долу от контейнера.
— Гости ли имаш? — пита и ми отваря входната врата.
Поглеждам го въпросително.
Той натиска копчето на асансьора.
— Има няк’ви в апартамента ти! И те чакат.
Слизаме на деветия етаж и отключваме вратата на апартамента му. Заемам телефона му и звъня вкъщи. Телефонният секретар е изключен. Някой вдига и мълчи.
— Бьорн? — питам.