Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Една вечер отидох във фургона на бате Рудолфо. Той много обичаше захарен памук и от време на време му носех. Нея вечер ме изпрати да занеса и на една негова позната — въжеиграчка. Беше много красива жена и той май искаше да се жени за нея, но нещо бяха се скарали. Занесох й захарния памук, тя го прие и се върнах. Бате Рудолфо се зарадва, че не ме е изгонила, беше в много добро настроение и след като си изяде памука, рече да хвърлим едни карти. Помислих, че докато играем, ще е сгодно да го попитам за куртката, така отдалече, къде са му я шили, може ли да се поръча още една.
Играли сме няколко пъти с него и братовчеда и знам, че прави шмекерии — мисли се за фокусник. Вади уж неразпечатани карти, кара ни ние да ги отваряме, пък те всичките белязани. И още на второ раздаване видях, че картите са от сой. Обаче и аз не съм вчерашен. Късмет извадих, че носех с мене едно тесте карти със същата шарка, и те белязани. Чаках само удобно време да ги пусна в играта. Понеже ми вървеше, още ги държах на коляното си под масата.
По едно време бате Рудолфо взе да се ядосва, стори му се, че куртката, която висеше на закачалката, му е на кутсуз, стана и я прибра в гардероба. Докато сменях моите карти, го попитах откъде я е взел. Каза, че му я били шили в Париж. Там имало много модни къщи, даже за циркови артисти специално ателие имало.
— Когато смени картите ли, започна да губиш?
Точно тъй, бате. Куртката даже спечелих! И след това да видиш какво нещо — със свои карти да играеш, и да губиш. Всичките ги познавам, ама при мене все лоша карта иде. Върна си каквото беше загубил, моето прибра, че и куртката, дето ми беше в ръцете и толкова треперах за нея, си взема. Щях да му река: „Душата ми вземи бе, бате Рудолфо, ама нея ми остави!“ Живота си в ръцете си държах и заради едни белязани карти го изтървах. Хубав човек излезе — даде ми я! Щом я взех, и веднага отидох при дъртия, същата вечер се жених за Снежанка, след две седмици направихме сватба с бяла рокля и осем музиканти и ей го, кажи, две години вече живеем.
Обаче животът не е „Лапаш нещо, гълташ нищо“: Не е той захарен памук. Трябва да знаеш ще преглътнеш ли, или ще се задавиш, кога речеш да лапнеш!
Дико Калайджиев — 55-годишен, бивш овцевъд, сега затворник:
На стари години, вместо да си паса овцете и да чакам пенсия, аз рендосвам наровете и в затворническа ширпотреба работя. И то за какво? Заради един калпав човек и едно червено палто!
Цял живот все някой ме командва, все началник отгоре на главата ми стои, ама сега ми дойде дюшеш! Строй се, преброй се, ела тук, върви там. С туй не мога да свикна, не обичам да ми казват какво да правя и затова съм тук!
Преди, когато карах овцете, държавна работа работя, ама аз съм си сайбия и началник, държах ножа и хляба. И не е идвало до команда, ами животът и работата тъй те прекарват. Казват ми толкова мляко — ей ви млякото, толкова и толкова агнета и вълна — ей ви агнетата и вълната. И с жената се разбирахме. Тя ми е втора, щото първата ми умря, по-млада е, ама три деца ми роди и много се слушахме. Тъй я карахме, но де да знае човек, че да си върже червен конец.
Пратиха един нов зоотехник — голобрадо, русо като прасе, ама наперено. Баща му кога го е правил, за началник ще да е мислил. Не знае на овцата къде й е вимето, на бай си Дико ще обяснява! И нагласено, натъкмено, като че ли не в кошара влиза, ами на обмяна на опит ще ходи, та младите булки като го видят, да си загубят акъла. Туй как да е — търпява се!
Още първия ден се посрещнахме. Като дойде на кошарата и вика: „Много е мръсно, ако досега така сте я карали, нататък нов лист ще обръщаме. С език искам да е облизано, чистота и хигиена като в аптека!“
Две години подред съм първенец, ред и чистота като у дома съм поддържал. Байраче и грамота ми дадоха. Стоях, мълчах и накрая не се стърпях и му рекох: „Що не клекнеш да ми покажеш как става тая работа с езика де? Че аз съм прост човек, от приказка не разбирам, трябва да ми се покаже!“
Бъзна се и си замина. На другия ден пак иде, ама с мене не приказва, ами с жената. И като почна тъй, все с нея се съветва, все на нея нарежда и говори, мен като че ли ме няма. За туй най-много ме беше яд и накрая го натиснах с ножицата.
Не можахме да мелим брашно с него бая време, а когато дойде оня от вестника, драсна два реда и ни сдави. Аз нали съм все първенец, пратили го за мене да пише. Разказах му какво-що и той ме пита има ли нещо, от което да се оплаквам. Има от какво да се жалвам, ама не му казах. Туй си е домашна работа, мисля, ако си имам разправия с човек, аз ще се оправям с него, защо с мастило да го черня. Викам му, добре я караме, всичко бива, но с работното облекло сме зле. Със своите си дрехи работим, а пък тука, както видиш, човек не може да не се оцапа.