Новолуние

Мама не вярваше, че хората са успели да отидат до там — не вярваше, че човек е стъпвал на луната. За нея беше немислимо. Луната беше живо същество, не космически спътник от камък. Хората не можеха да се разхождат като бълхи по кожата на други същества. Дори след като минаха години — когато я заведох на плажа, преди да замина, — тя още не вярваше, че там има хора. Вече едва можеше да се движи. Наех кола и я закарах с нея до брега, който се намираше на няколкостотин метра. Татко беше загубил фирмата си. Вече не търгувахме с коли. Апартаментът си остана наш, понеже татко беше изплатил ипотеката по-рано, и отново се напълни — събра се цялото семейство. Байрън, Емерсън, Елис, Луиз, Идън, Кайо. Адриана. Всички птичета — обратно в гнездото.

Мама вече беше станала едра като луна, но всички посетители, които бяха дошли да присъстват на празника на Коледа, ѝ засвидетелстваха уважението си. Колите по улицата надуваха клаксоните си, щом я видеха. Беше велика; свещена. Заведох я за ръка до водата и видях как луната сякаш се надига направо от водната повърхност, и казах: „Скоро ще бъда там.“ Тя се засмя и не ми повярва, но след това отвърна: „Е, поне ще ми е лесно да ти махам от балкона.“

Адриана Мария до Сеу Мао де Феро Арена де Корта. Чуждата. Момичето, което не е съвсем на място при нас. Другата; малката друга. Онази, която беше обикновена като земята. Това окончателно се превърна в моето определение. Названието, което оказа най-голямо влияние върху живота ми. Обикновената. Не най-красивата, не най-умната и не най-общителната. Не първата, на която вово даде парите за Великден. Обикновената Адриана. Имах хубави крака, но тялото ми беше твърде ниско, а ушите и носа ми — твърде големи. Малки, тесни очи като цепки, прекалено тъмна кожа. Родителите ми си мислеха, че ми правят услуга. Не искаха да си правя илюзии. Казаха ми: „От теб няма да излезе красавица, няма да излезе нещо специално, няма да ти се случи нещо забележително, затова не очаквай светът да падне сам в ръцете ти като зряла праскова. Ще трябва да се потрудиш да го заслужиш. Ще трябва да впрегнеш всички качества и таланти, с които разполагаш, за да получиш онова, които останалите ще получат заради красотата на усмивките си.“ Другата. Никой не ме беше наричал така от петдесет години. Вие сте единствената на този свят, която знае за онова име. И усещам как юмруците ми се стягат. Как стисвам зъби. Само заради онова име. Петдесет години на този свят и пак онова име! Пак то!