Кървави книги (Том 1)
- Автор: Баркер Клайв
- Серия: Кървави книги #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-952-0
- Переводчик: Иван Димитров Атанасов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кървави книги (Том 1)». Краткое содержание книги:
Клайв Баркър е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи и шокиращи, трети — комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство за хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество. Да четеш Баркър е като да се разхождаш по магистралите на собственото си подсъзнание — можеш да си прекараш страхотно… или да се натъкнеш на дълбоко заровени неща… в които е по-добре да не се спъваш.
Очаква ви пътешествие, което се помни цял живот. Внимавайте къде стъпвате.
— Не е много разумен Лейси — рече тя загадъчно, сякаш това обясняваше всичко. Дотук със състраданието.
Редман погледна назад към неподвижното тяло на Лейси, за да види как го повиват с червеното одеяло. Почти едновременно се случиха две неща.
Първото: Някой от момчетата каза: „Това е свинята“.
Второто: Лейси отвори широко очи и изгледа Редман с ясен и трезв поглед.
Редман прекара по-голяма част от следващия ден в разчистване и подреждане на работното си място. Имаше много инструменти, които бяха счупени или повредени от неправилна употреба: триони без зъби, нащърбени и затъпени длета, разбити менгемета. Щяха да са му необходими пари, за да снабди отново работилницата с най-важното за занаята, но сега не беше момента да моли за средства. Беше по-мъдро да изчака и да покаже, че може да си върши добре работата. Беше свикнал с политическите машинации на институциите; в полицията се бе нагледал на такива.
Около четири и половина се разнесе далечния звън на звънец. Отначало Редман не му обърна внимание, но след известно време инстинктите му надделяха. Звънците бяха аларми, а алармите служеха за предупреждение на хората. Заряза разтребването, заключи вратата на работилницата и последва звъна.
Звукът идваше от мястото, което наричаха шеговито Болничното отделение — две-три стаи, отделени от главната сграда и украсени с няколко картини и завеси на прозорците. Въздухът не миришеше на пушек, така че очевидно нямаше пожар. Въпреки това се чуваха крясъци. И не само крясъци. Вой.
Той забърза по безкрайните коридори и докато завиваше зад един ъгъл, се сблъска с дребна тичаща фигура. Ударът изкара въздуха и на двамата, но Редман сграбчи момчето за ръката преди онзи да свари да хукне отново. Пленникът реагира моментално, като се опита да го изрита в пищяла с един от босите си крака. Но Редман беше по-бърз.
— Пусни ме, шибан…
— Спокойно! Спокойно!
Преследвачите на момчето приближаваха.
— Дръжте го!
— Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк!
— Дръжте го!
Все едно се бореше с крокодил — страхът даваше сила на хлапето. Но яростта му вече почти се бе стопила.
От насинените очи на момчето бликнаха сълзи и то заплю човека, който го бе хванал, в лицето. Тогава Редман видя, че това е Лейси — неблагоразумния Лейси.
— Добре. Държа го. — Редман отстъпи назад и остави хлапето в хватката на надзирателя, която изглеждаше достатъчно силна да му счупи ръката. Иззад ъгъла се появиха още няколко души. Две момчета и една медицинска сестра — ужасно навъсено създание.
— Пусни ме… Пусни ме… — развика се Лейси, но желанието му да се бори го бе напуснало. На намусеното му лице се изписа поражение, но кравешките му очи — големи и кафяви — продължиха да гледат обвинително Редман. Изглеждаше по-малък от шестнадесетте си години, сякаш още не бе навлязъл в пубертета. По бузите му имаше лек мъх, а между синините и нескопосано поставената лепенка на носа се виждаха няколко пъпки. Въпреки това имаше момичешко лице, лице на девица от времената, когато все още е имало девици. Но тези очи…
Появи се и Левъртал, прекалено късно, за да е от полза.
— Какво става?
— Заключи се в тоалетните — избоботи надзирателят. Преследването го бе лишило и от дъх, и от търпение. — Опита се да избяга през прозореца.
— Защо? — Въпросът бе отправен към надзирателя, не към детето. Съвсем умишлено. Мъжът сви смутено рамене.
— Защо? — Редман повтори въпроса, но го насочи към Лейси. Момчето продължи да го гледа безмълвно, сякаш досега никой не му бе задавал въпроси.
— Ти ли си свинята? — попита внезапно Лейси, а от носа му потече сопол.
— Свинята ли?
— Иска да каже полицай — обади се едно от другите момчета. Изрече съществителното с подигравателна прецизност, сякаш разговаряше с идиот.
— Знам какво иска да каже, хлапе — увери го Редман, като продължи да се взира в Лейси, решен да спечели борбата с погледи. — Знам много добре какво иска да каже.
— Така ли?
— Млъкни, Лейси — рече Левъртал. — И без това си загазил достатъчно.
— Да, синко. Аз съм свинята. — Състезанието по надглеждане продължи.
— Ти нищо не знаеш — каза Лейси. Това не беше празно изказване, защото погледът на момчето не трепна — то казваше истината.