„Бин Джезърит“ изпитваше слабост, бе убедена Одрейди; а в скоро време и цялото Сестринство трябваше да си даде сметка за реалното състояние на нещата. Никакво утешение не й даваше фактът, че тя първа го бе разбрала. Да се отказваме от най-ценния си ресурс, когато имаме най-голяма нужда от него! Разпръскванията бяха стигнали далеч отвъд способността на човешките същества да събират опита на преживяното във форма, подлежаща на управление. Можем само да извличаме основните елементи, което все пак е въпрос на преценка. Ала жизнено необходима информация щеше да остане в спящо състояние заради важни и маловажни събития — струпвания, определяни като инстинкт. Ето как стояха нещата в действителност; налагаше им се да отстъпват към неизречено с думи познание.
Постепенно словото „бежанци“ възприе отсянката на значението, което бе имало преди появата на подправката. Малки групи от свети майки, изпращани от Сестринството, пазеха някои общи черти със старите епизоди на миграция на скитници, кретащи по забравени пътища с жалка покъщнина във вързопи от окъсан плат — натоварени в очукани детски колички или накачулени върху всевъзможни превозни средства — като жалки останки от човешкия род. Общата мъка преливаше във всяко лице, безизразно от отчаяние или пламнало от ярост.
И така: повтаряме историята и я повтаряме пак, и отново я повтаряме…
Когато Одрейди се появи в един от тръбоводите малко след обяд, мислите й бяха фокусирани върху нейните Разпръснати сестри — политически бежанци, икономически бежанци, бежанци от някоя битка…
Тиране, това ли е твоята Златна Пътека?
Виденията все още я връхлитаха, докато влизаше в „офицерския“ стол на Централата — място, запазено единствено за свети майки. Тук те дори си сервираха сами.
Бяха минали двайсет дни, откакто бе освободила Тег, за да отиде в главната база на разквартируваните военни части. Из Централата бродеха слухове, особено сред прокторите, макар че още нямаше признаци за следваща проверка на вота. Днес предстоеше обявяването на нови решения, включващи доста повече неща от посочването на онези, които щяха да я придружават до Свързващия възел.
Тя огледа столовата — неприветливо място с жълти стени, нисък таван и малки правоъгълни маси, подреждани една до друга за по-големи групи. През прозорците се виждаше двор-градина под прозрачен похлупак. Нискостъблени кайсии със зелени плодове, тревна площ, пейки… Когато слънчевата светлина пълнеше оградения двор, сестрите се хранеха навън. Днес обаче нямаше слънце.
Тя отмина мястото за самообслужване, което й отстъпиха. По-късно, сестри.
При ъгловата маса близо до прозорците (запазена за нея) преднамерено отмести столовете. Кафявият на Бел — с биологично саморегулиране — започна слабо да пулсира заради непривичното за него смущаване на покоя. Одрейди седна с гръб към помещението, знаейки, че постъпката й ще бъде изтълкувана правилно. Оставете ме насаме с моите мисли.
Докато чакаше, загледа се към двора. Окръжаващият го жив плет от екзотични храсти с пурпурни листи бе пламнал в червено — гигантски цветове с фини тъмножълти тичинки.
Белонда пристигна първа и се отпусна в любимия си саморегулиращ се стол, без да каже и дума за новото място, на което го бе намерила. Напоследък често се появяваше неспретната — с охлабен пояс, набръчкана роба и трохи от храна по гърдите. Днес обаче външният й вид бе безупречен.
