Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Все ми е едно к-к-какво ще кажат хората! — избухна той и веднага се зачерви от ярост. — Агнес беше част от семейство Ракъм. Прекалено малко членове на семейството са останали, за да не се съберем и да й отдадем подобаващата почит.
— А не може ли да отиде само в църквата, но да не я водим на гробищата?
— Ще дойде и на двете места! Агнес б-б-беше моя жена, Софи е м-м-моя дъщеря. К-к-казват, че ако имало повече жени на п-п-погребението, м-м-можело да се стигне и до сълзи. К-к-какво лошо има в т-т-това да се плаче на погребение? Та нали някой е починал, да му се не види! А с-с-сега п-п-престани да усукваш и н-н-напиши мерките си ето тук…
Шугър едва диша в тясната рокля. За стотен път разгъва откъснатата страница от вестник и прочита съобщението за смъртта на Агнес. Думите са се вдълбали в съзнанието й, но тя продължава да се впечатлява от ужасяващата власт, която добиват в отпечатан вид; лъжите са вплетени невъзвратимо в тъканта на вестника. Хиляди повторения на трагичната история за изтощената от болестта дама, станала жертва на любовта си към музиката, са се изсипали от печатарските преси и са достигнали до хиляди семейства в страната; наистина перото е по-силно от меча — то довърши Агнес Ракъм и я въведе в историята.
За да не продължава да препрочита съобщението, Шугър взема един от луксозно подвързаните томове с произведенията на Шекспир. Честно казано, откакто ги получи тя само веднъж ги е попрелистила — беше прекалено заета с детски книжки и крадени дневници. Крайно време е да даде на мозъка си малко по-… литературна храна.
Тя прелиства томовете, търсейки „Тит Андроник“, пиеса, която навремето считаше за неоснователно подценявана — всъщност дори си спомня как разгорещено защитаваше кървавите изстъпления пред някой си Джордж У. Хънт в „Камината“. Сега, след като намира „Тит“ и започва да чете, изпада в пълно недоумение — тогава, в „Камината“ трябва да е изпаднала в умопомрачение. Тогава Уилям й, каза, че рано или късно ще оцени преимуществата на „Крал Лир“, и се оказа прав. Тя прелиства нататък, прочита по няколко думи тук-там, спира само за да разгледа илюстрациите. Какво става с интелекта й? Нима грижите за Софи са й размекнали мозъка? Тя, която някога приемаше многословието на „Клариса“ като пиршество за мозъка, която поглъщаше на едно сядане последните книги на Матилда Хюстън или Елизабет Ейлуърт… Ето я сега, седи и се взира тъпо в една гравюра, на която лейди Макбет се кани да скочи от някакъв парапет — като че ли този подвързан с кожа сборник от литературни произведения е детска книжка с картинки.
Отвън се чува тропот на конски копита и хрущене на чакъл; каретите са пристигнали. Тя трябва да тръгва незабавно за детската стая, готова да съпровожда госпожица Ракъм, но Шугър първо отива до прозореца и опира нос в стъклото. Несъмнено Софи прави същото.
Долу се виждат две карети с четворни впрягове. Единият от конете е застанал точно под прозореца на спалнята й и тя го вижда как пристъпва на място и пръхти нервно. Навремето, когато бе по-склонна да се поддава на весели и пакостливи настроения, би хвърлила нещо върху украсената с китка пера глава на коня, а нищо чудно и да се бе опитала да отмъкне някой от цилиндрите на кочияшите. Оттук се виждат поне шестима служители на погребалното бюро с мрачни физиономии, които надничат от прозорците на каретите. Картината пред очите й е изпълнена изцяло в черно — мъжете, конете, сбруите, каретите, колелетата им, тапицерията, дори чакълът по алеята, след като снегът се стопи; всичко е черно. Шугър разсеяно се опитва да избърше с ръкав запотеното стъкло, но се сепва, защото осъзнава едновременно две неща — че платът на роклята й не е непромокаем и оставя сива диря по стъклото; и че хората долу могат да решат, че им маха за поздрав.
Тя отстъпва назад, пъхва нощното гърне обратно под леглото, измъква ръкавиците от кутията с надпис „Питър Робинсън“ и излиза забързано, за да намери Софи.
Софи стои край прозореца в учебната стая и оглежда конете и каретите с помощта на далекогледа си. Френската кукла стои в ъгъла, розовата й бална рокля и голите й ръце са скрити под импровизирано черно наметало от разтегателна хартия, шапката с перо е покрита с някакво подобие на черен шал, измайсторен от черна носна кърпа. Траурните дрехи на Софи обаче не са импровизирани — те обвиват плътно тялото й като черна какавида.
— Дойдоха да ни вземат, госпожице — казва тя, без да обръща глава.