Аленото цвете и бялото

Тя прелиства томовете, търсейки „Тит Андроник“, пиеса, която навремето считаше за неоснователно подценявана — всъщност дори си спомня как разгорещено защитаваше кървавите изстъпления пред някой си Джордж У. Хънт в „Камината“. Сега, след като намира „Тит“ и започва да чете, изпада в пълно недоумение — тогава, в „Камината“ трябва да е изпаднала в умопомрачение. Тогава Уилям й, каза, че рано или късно ще оцени преимуществата на „Крал Лир“, и се оказа прав. Тя прелиства нататък, прочита по няколко думи тук-там, спира само за да разгледа илюстрациите. Какво става с интелекта й? Нима грижите за Софи са й размекнали мозъка? Тя, която някога приемаше многословието на „Клариса“ като пиршество за мозъка, която поглъщаше на едно сядане последните книги на Матилда Хюстън или Елизабет Ейлуърт… Ето я сега, седи и се взира тъпо в една гравюра, на която лейди Макбет се кани да скочи от някакъв парапет — като че ли този подвързан с кожа сборник от литературни произведения е детска книжка с картинки.

Отвън се чува тропот на конски копита и хрущене на чакъл; каретите са пристигнали. Тя трябва да тръгва незабавно за детската стая, готова да съпровожда госпожица Ракъм, но Шугър първо отива до прозореца и опира нос в стъклото. Несъмнено Софи прави същото.

Долу се виждат две карети с четворни впрягове. Единият от конете е застанал точно под прозореца на спалнята й и тя го вижда как пристъпва на място и пръхти нервно. Навремето, когато бе по-склонна да се поддава на весели и пакостливи настроения, би хвърлила нещо върху украсената с китка пера глава на коня, а нищо чудно и да се бе опитала да отмъкне някой от цилиндрите на кочияшите. Оттук се виждат поне шестима служители на погребалното бюро с мрачни физиономии, които надничат от прозорците на каретите. Картината пред очите й е изпълнена изцяло в черно — мъжете, конете, сбруите, каретите, колелетата им, тапицерията, дори чакълът по алеята, след като снегът се стопи; всичко е черно. Шугър разсеяно се опитва да избърше с ръкав запотеното стъкло, но се сепва, защото осъзнава едновременно две неща — че платът на роклята й не е непромокаем и оставя сива диря по стъклото; и че хората долу могат да решат, че им маха за поздрав.

Тя отстъпва назад, пъхва нощното гърне обратно под леглото, измъква ръкавиците от кутията с надпис „Питър Робинсън“ и излиза забързано, за да намери Софи.