Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(Съдбата на ръкописа на „Август“. Издателство „Ланген-Мюлер“ твърди, че е получило ръкописа още през пролетта на 1971 г. от самиздат.)
Как е възможно да го е получило, след като преди юни съм извадил от чекмеджето си единствено онзи екземпляр, който отиде в ИМКА-прес? Ами нека каже от кого го е получил. Това може да бъде или човек от най-близкото ми обкръжение, или крадец от онези, които влизат в дома на стопанина в негово отсъствие със солидно удостоверение. Издателството иска неблагородно да се укрие зад нашия благороден самиздат. Тук неправомерно се залага на логиката: щом предишните ми произведения са се появявали най-напред в самиздат, значи и този път е така. Да, обаче не е! Аз раздавах предишните си произведения за четене безпрепятствено. Но тази книга исках непременно да отпечатам официално. Чак когато книгата излезе — едва тогава започнах да давам и машинописен екземпляр на желаещите.
Та така по стила на статията в „Щерн“, по нещо пакостливо подсказано могат да се отгатнат познати съчинители, особено там, където хората се решават да съдят за природата на литературното творчество. Научаваме, че Солженицин е използвал следния хитър литературен похват: пренесъл е действието във времето преди революцията — за целта се е задълбочил в хората от друга епоха, прочел е много военни и исторически трудове, напрегнал се е да изобрази не войната, в която е участвал лично, а друга, различна — и всичко това с единствената цел на 740-а страница да изтърси една фраза, която „Щерн“ подсказва да бъде разбрана в преносен смисъл, та да може да тикнат Солженицин в затвора. Точно както навремето вождовете от Съюза на писателите ме упрекваха, че подробно съм изучавал онкологията, влязъл съм в раковата клиника и нарочно съм се разболял от рак — за да пробутам някакъв символ. Страхливи пакостници се навират да дават оценки за природата на художествената литература. Умът им не може да побере факта, че един човек отдавна не се нуждае от криеница и казва за съвременността открито всичко, което мисли.
(Доколко са достоверни сведенията в статията на „Щерн“.)
Нека си говорим направо — за статията в „Литгазета“. Достоверни са в частта си, която вече съвпада с моя отпечатан роман. Останалото е лъжа. Само са прекалили с усърдието. Например твърдят, че двамата ми дядовци са били помешчици в Северен Кавказ. На „Литературная газета“ все пак й е неудобно до такава степен да не познава родната история. Освен няколкото известни на всички казашки генерали никакви помешчици, тоест дворяни земевладелци, потомци на древната привилегирована класа, получила земя за военната си служба, в Северен Кавказ изобщо никога не е имало. Всички земи са принадлежали на Терската и Кубанската гранична казашка войска. Голяма част от тези земи са били пустеещи чак до XX век, не е достигала работна ръка. Заселниците земеделци са можели да получават като собственост само малки парчета земя, но казашката войска е давала под аренда колкото щеш, на баснословно ниска цена.
Дядовците ми не са били казаци, и двамата са били селяни. Съвсем случайно селският род Солженицини фигурира дори в документи от 1698 година, когато моят далечен прадядо Филип пострадал от гнева на Петър Първи (вестник „Воронежская коммуна“ от 9 март 1969 г., статията за град Бобров). А един мой прапрадядо бил заточен за бунтарство от Воронежка губерния по земите на Кавказката войска. Тук, очевидно като бунтар, не го приели за казак, а го оставили да живее на пустеещата земя. Солженицини били обикновени ставрополски селяни: в Ставрополието преди революцията няколко чифта волове и коне, десетина крави и около двеста овце далеч не се смятали за богатство. Семейството било голямо и работело всичко със собствените си ръце. И в селцето имаше проста кирпичена къщурка, помня я. Но заради „класовата“ линия, за да се оправдае Прогресивната теория, трябва да се излъже за някоя банка, да се допишат нули към имуществото, да се измислят 50 ратаи, да се извика братовчедката колхозничка на разпит в управата, а за вилата на семейство Шчербак край Кисловодск, където съм се родил, да се пише, че е „селската къща“ на Солженицини. Всеки глупак може да види, че това не е къща от чифлик. (После се разбра, че тази измама е включена само в съветската част от тиража; в тиража, изпратен на Запад, където статията може да се свери с „Щерн“, на същото място под същата снимка е отпечатан текстът: „Къщата в Кисловодск, принадлежала на Ирина Шчербак. Сега тя е една от сградите на санаториум.“ Та такива помешчици сме ние. Гадовете раздухаха цялата тази лъжа още за да може на баща ми, народник и толстоист, да се припише страхливо самоубийство „от страх пред червените“ — още недочакал желания си първороден син и почти без да е поживял с любимата си съпруга! Съждение на влечуги.