Отписаният

— Значи не е от планината — попитах аз, — тогава откъде е стреляно според вас?

— Малко по-отстрани — каза тя. — Мисля от стотина метра, не повече… После, когато излязохме на двора, по-точно, когато ни изгониха на двора, аз май чух шум от кола.

Картината ставаше все по-правдоподобна. Изстрел от около стотина метра. Също е много трудно да се улучи, още повече в една точка. И нощният прицел трябва да е превъзходен. Виждал съм наш мерник. Тежък, тромав, на голямо разстояние целта се вижда доста размито, все едно гледаш нашенски телевизор с нашенска антена. Чувал съм за френски и немски инфрачервени мерници. Ако ги сравняваме с нашите, разликата е от небето до земята. Но може ли от такова разстояние с него да се различи човек, излязъл в сумрака по нужда?

— Да можем да видим куршума… — въздъхна Слава.

Разбирам го. Куршумът е у чеченците. Да имахме още някой детайл, някоя подробност, от която да разберем, че е стрелял същият човек. Засега го потвърждава необикновената точност на стрелеца. Само тя. Единствената сламка. Меркулов ще започне да вдига рамене: оставете ме… Да тичаме презглава в огнения ад на Чечня? И за какъв дявол? Какви са доводите ви, прелюбезни Александър Борисович? Подсказва ви вашата прехвалена интуиция и нищо друго?

И ще е прав. Единственото, което обединяваше двата първи трупа, освен точността на снайпериста, бе познанството им приживе със Сергей Горюнов.

Слава ме погледна право в очите. Още едно неразкрито убийство на територията на Русия: Чечня засега официално е в състава на нашата федерация.

— Да извикаме ли Горюнов? — попита той.

Намръщих се. От гледна точка на следствието, разбира се, че разпитът му е необходим. Май вече казах, че Горюнов не ми е приятен. Не е професионално, но нищо не мога да направя.

Слава четеше информацията от челото ми. И затова след малко добави:

— А ти си представи за момент, че той също е бил познат по някакъв начин с убития. Значи е ценен свидетел!