Доктор Смърт [bg]

— Нещо друго за доктор Мейт.

Поклати глава.

— Той е мъртъв.

— Идвал ли е някой наскоро, госпожо Кронфелд?

— Какво?

Отново повторение.

— За какво да е идвал?

— Да пита за доктор Мейт, да тършува в апартамента?

Никакъв отговор. Тя продължи да премигва. Ръцете й се напрегнаха и стиснаха юргана.

Дуейн излезе на сцената с тромава походка. Настани се между двете кресли, въпросително повдигна рамене и широко разтвори крака.

Госпожа Кронфелд промърмори нещо.

Майло застана на колене до стола й.

— Какво има, госпожо?

— Една отрепка.

Остана с поглед, втренчен в телевизора.

— Човекът на екрана ли? — попита Майло.

— Не, не, не. Дойде тук. Изкачи се по стълбите. — Нетърпеливо размаха пръст срещу предния прозорец и се плесна с длани по двете бузи. — Беше отрепка, косясал, мръсен, нали се сещате, клошар.

— Качил се е по стълбите до апартамента на доктор Мейт? Кога?

— Не, не, опита се да влезе там, но го разкарах.

Продължи да следи оранжевата мелодрама.

— Кога стана това?

— Преди няколко дни, може би в четвъртък.

— Какво искаше? — попита Майло.

— Откъде да знам? Да не мислите, че съм го пуснала?

Едната от враждуващите жени бе скочила на крака, сочеше с пръст и ругаеше съперницата си. Дуейн седеше помежду им и ги наблюдаваше самодоволно, като наперен петел.

Поредица пиукания, заглушаващи най-нецензурните изрази. Госпожа Кронфелд ги прочете по устните им и зяпна.

— Какви приказки!

Майло продължи:

— Какво още можете да ми кажете за клошаря?

Не получи отговор. Зададе й същия въпрос по-силно. Госпожа Кронфелд рязко се обърна към нас.

— Да, клошар. Качи се… — Потърка брадичка в рамото си. — … Опита се да влезе горе. Видях го, извиках му през прозореца да се разкара оттам и той офейка.

— Пеша ли?

Старицата изсумтя.

— Типове като него не карат мерцедеси. Мухльо! — Този път епитетът се отнасяше за Дуейн. — Идиотки, как могат да се карат за такъв мухльо?

— В четвъртък?

— Да… или в петък… Гледайте. — Жените се нахвърлиха една върху друга, сборичкаха се и започна циклон от драскане и скубане. — Идиотки!

Майло въздъхна и се изправи.

— Отиваме горе, госпожо Кронфелд.

— Кога мога да подам обява, че търся наемател?

— Скоро.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре… Идиотки.

Стълбището към апартамента на Мейт се намираше от дясната страна на двуфамилната къща и преди да се изкачим по него, хвърлих поглед към задния двор. Представляваше циментирана площадка, на част от която едва се побираха две коли. Едната бе стар шевролет, за който Майло знаеше, че е принадлежал на Мейт, а другата — още по-стар „Крайслер Ню Йоркър“. Празните телове за простиране хвърляха сенки върху цимента. Над ниската тухлена ограда от всички страни се виждаха съседските къщи, повечето от които бяха неколкоетажни, по-високи от тази на госпожа Кронфелд. Ако човек си направеше барбекю тук, целият квартал щеше да узнае менюто.