Сигурно място [bg]

— А за това залагане, дето Чарли ти бил казал, как е залагал парите?

— По телефона.

— При кой букмейкър? — попита Трой.

— Не знам.

— Но са го преследвали и бил изплашен?

— Точно така.

— Странно как никой друг не знае за залаганията — отбеляза Трой. — Дори жена му.

— Онази стара крава ли? — изсмя се Джексън.

— Единствената мечта на горкия Чарли беше да си хване сочно маце. Разбирате ме, нали?

— Не са чували и приятелчетата му от „Ред Лайън“.

Джексън сви рамене.

— Мисля, че правиш свободни съчинения.

— За мислене пари не вземат.

— Той знаеше ли за миналото ти, Тери? — попита главният инспектор.

— Тук съм, за да започна отначало. Казах ви.

— Сигурно е хубаво… Да изтриеш миналото, просто ей така.

— Ами да — отвърна Джексън, но по всичко личеше, че е нащрек, защото не му харесваше посоката на разговора. Опита се да спечели благоразположението им с мазна усмивка. Резците му бяха толкова остри, все едно специално ги беше пилил, заглаждал и лъскал.

— Не може да се каже, че си имал розово минало, нали, Тери? — продължи Барнаби.

— Излежал съм си наказанието.

— Ами ти почти нищо друго не си правил. От самото начало си тръгнал по съдилища за малолетни. Кражби, лъжи в услуга на големите батковци. Пазил си гърба на наркодилъри и продавачи на наркотици на дребно. Причинявал си средни и тежки телесни повреди и си пребил до смърт пенсионер. Намушкал си…

— Бях предизвикан. И не бях сам, цяла тълпа бяхме.

— Но ти държеше ножа.

— Е и? Всеки има право на втори шанс.

Не беше хленч, а спокойно изложено становище. Барнаби се зачуди къде ли беше правото на пенсионера на втори шанс. Или на момчето, проснато в канавката с пронизан бял дроб.

— Ако беше си получил заслуженото, Джексън, светът може би щеше да мирише малко по-приятно.

Долу вратата на апартамента се отвори и затвори. Барнаби не сваляше очи от Джексън и се зачуди какво ли щеше да последва. Пред очите му силният и безсърдечен човек се преобрази в тормозено и преследвано същество, доведено от жестоката съдба до ръба на силите. Стоманата, от която бе изградено мускулестото му тяло, изведнъж се разгради и стана толкова меко и нестабилно, сякаш едва се крепеше. Краката му се свиха. Той клекна на пода, обгърна коленете си, плътно опрени в гърдите му, и зарови в тях лице.

— Какво става тук, Джекс?

Момчето (да, момчето, защото точно в това се беше превърнал) бавно вдигна глава и тревожните му нещастни очи, които вече се пълнеха със сълзи, се втренчиха в преподобния Лорънс, устните му потрепваха, брадичката трепереше, все едно едва спираше надигащия се в гърлото му плач. Полицаите зяпаха с отворена уста пребледнялото, изплашено лице на Джексън, неспособни да повярват на собствените си очи.

— Те просто нахълтаха тук и започнаха да ме обвиняват, Лайънъл. Аз нищо не съм направил.