Евърлес [bg]

— Печелиш повече от половин килограм, момиче — заявява той. — Дълговете му са платени. На бирниците.

Аз примигвам объркано.

— Но… от кого?

Смехът на Дуейд е неприятен.

— Всичко е платено точно и честно. Това е единственото нещо, което трябва да те интересува.

Възможно ли бе Лора да е платила? Но по-важното…

— Къде са останалите ми неща?

Той вдига глава към мен.

— Това е всичко.

Примигвам.

— Какво искаш да кажеш? — Замислям се за колибата ни, за дома ни. — Имахме колиба. И рисунки по стените. — Макар и не твърде много… — А един счупен джобен часовник. Взел ли си го?

Той пак се подхилва подигравателно и замахва с ръката си във въздуха, сякаш съм муха, която прогонва.

— Онези неща не са за теб.

— Какво… — сълзите ми заплашват да рукнат наново. Поемам си дълбоко дъх и се съвземам. — Трябва да е станала грешка. Каза, че дълговете му са платени, което означава, че собствените му вещи ми принадлежат сега. — Вкопчвам се в тезгяха. — Нямаше си никой друг. Аз бях всичко, което имаше.

Дуейд въздъхва.

— Останалото принадлежи на Гърлинг, сладурче! Казваш, че Пер Ембър е твой баща? Е, не разполагам с документ, в който да го пише. Нямам никакво сведение за теб изобщо.

Тишината зазвънтява, нарушавана единствено от двамата мъже, които се размърдват, изпразнени от годините си. Гласът ми звучи едва:

— Няма… документ?

Той кимва към плика върху тезгяха.

— Само това — съобщава той. — Не мога да направя нищо повече за теб.

Веднага, щом магазинът му се изгубва от погледа ми, аз се мушвам под някакъв вехт навес на магазин и оглеждам писмото. Името ми е изписано отпред на плика с внимателния почерк на баща ми. Ръцете ми треперят, докато го отварям с един пръст и измъквам бележката отвътре. Масивът от гъсто изписания текст се размазва пред очите ми… изтривам сълзите си, за да го прочета.