Берсеркерите
- Автор: Сейберхэген Фред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Берсеркерите». Краткое содержание книги:
ТЕ бяха механични убийци; мозъкът им беше компютър, програмиран да затрива всякакви форми и изблици на живот.
Берсеркерите бяха лишени от логика. Произволното разпадане на атоми в блоковете на паметта им би могло да избере каквото и да е безконечно средство за разрушение. Планета подир планета се превръщаха в пара и прах.
Само едно същество можеше да се противопостави на берсеркерите. Само една раса, която през цялото свое съществуване бе произвеждала все по-мощни оръжия. Една раса, предопределена да се пожертва, за да спечели титлата „герой“.
Тази раса наричаше себе си ХОРА.
Пред мъжа с детектора се извиси някаква фигура с много стави, която заразмахва като мечове синьо-бели заваръчни дъги. Преди Мич да осъзнае, че се е прицелил, карабината му стреля два пъти. Снарядите разкъсаха машината и я отблъснаха назад; това бе просто един полуроботизиран ремонтен механизъм, който не бе предназначен специално за бойни действия.
Мъжът с детектора беше смелчага и дори не намали темпото. Взводът се движеше в крак с него, лампите на скафандрите извличаха от мрака непознати форми и хвърляха остри като нож сенки във вакуума. Контрастът на блясъка и тъмнината се смекчаваше единствено от случайните отражения.
— Наближаваме!
Ето че стигнаха. Мястото приличаше на огромен сух кладенец. Нейде от дълбините на берсеркера през кладенеца бе пренесен някакъв яйцеобразен предмет — приличаше на спасителна капсула с много дебела броня — и бе закрепен към палубата.
— От капсулата изтича кислород.
— Капитане, от тази страна има нещо като въздушен шлюз. Външната вратичка е отворена.
Приличаше на прилежно подготвен вход към някакъв капан.
— Дръжте очите си отворени — Мич влезе в шлюза. — Ако не се покажа до минута, бъдете готови да го пробиете с взрив, за да ме измъкнете отвътре.
Беше обикновена въздушна камера. Вероятно изрязана от някой човешки космически кораб. Той затвори външния люк, сетне отвори вътрешната врата.
По-голямата част от вътрешността представляваше един-единствен отсек. В центъра имаше ускорително кресло, на което лежеше гол женски манекен. Той доплава по-близо, видя, че главата е била обезкосмена и че по скалпа все още има малки капчици кръв, сякаш сондите току-що са били измъкнати.
Когато лампата на скафандъра му освети лицето й, тя отвори мъртвешки сините си очи и механично замига. Все още несигурен дали това, което вижда, е жив човек, Мич доплава до нея и докосна ръката й с металните си пръсти. И тогава лицето изведнъж стана човешко, а очите се върнаха от смъртта през кошмара към действителността. Тя го видя и изпищя. Докато я освобождаваше от плена на креслото, в безтегловния въздух увиснаха кристални капчици сълзи.
Тя срамежливо постави едната си ръка отпред, а другата вдигна инстинктивно към голия си скалп. Сетне, подчинявайки се на бързите му заповеди, кимна и пое в устата си края на дихателната тръба, която щеше да й отпуска въздух от резервоара на неговия скафандър. След още няколко секунди той я бе увил в едно прилепващо и херметизиращо спасително одеало, осигурявайки й временна защита от вакуума и студа.
Човекът с детектора не откри друг източник на кислород освен този. Мич нареди на взвода си да поеме обратно по светещата диря.
На вратата за вилазки той узна, че атаката не върви съвсем успешно. Стратегическият център се защищаваше от истински бойни роботи: поне осем души бяха убити там. Още два кораба се канеха да направят таран и да абордират.
Мич пренесе момичето през вратата за вилазки и през още три шлюза. Чудовищно дебелият корпус на кораба потрепна и заскърца около него; „Слънчево петно“ се измъкваше — мисията му бе приключена, абордажните групи се бяха прибрали на борда му. Върнаха се силата на тежестта и светлината.
— Вътре, капитане.
Надписът гласеше КАРАНТИНА. Един бивш пленник на берсеркерите би могъл нарочно да е заразен с нещо; хората вече бяха свикнали с подобни номера и знаеха как да се оправят с тях.
Щом влезе в лазарета, той я постави да седне. Докторите и сестрите сновяха около тях. Той откри лицето на момичето, като не забрави да остави одеалото заметнато над обръснатата му глава, и отвори собствения си шлем.
— Сега можеш да изплюеш вече тръбата — рече с предрезгавял глас той.
Тя послушно изплю мундщука и отвори очи.
— О, истински ли си? — прошепна. Ръката й си проби път през гънките на одеалото и се плъзна по бронята на скафандъра му. — Пак да докосна истински човек! — ръката й се плъзна по незащитеното му лице и докосна бузата и врата му.
— Достатъчно истински съм. Тук си в безопасност.
Един от носещите се наоколо доктори изведнъж спря и сякаш се вцепени, щом видя момичето. После се извъртя на пети и забърза нанякъде. Какво ли не беше наред?
Гласовете на другите лекари звучаха уверено, докато успокояваха момичето. То не искаше да пусне Мич и почти изпадна в истерия, когато внимателно се опитаха да ги разделят.