Знакът на четиримата
- Автор: Конан Дойл Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на четиримата». Краткое содержание книги:
— С вас ще се заеме господин Атълни Джоунс от Скотланд Ярд. Той ще ви доведе в квартирата ми и ви моля да ми разкажете всичко както си е било. Трябва да освободите съвестта си напълно, защото в такъв случай се надявам да ви бъда от полза. Мисля, че съм в състояние да докажа бързото действие на отровата, от което следва, че Шолто е бил мъртъв още преди да стигнете до стаята.
— Така си беше, сър. В живота си не съм се плашил толкова, колкото като се прекачих през прозореца и го видях да ми се зъби с клюмнала на рамото глава. Направо се разтреперах, сър. Щях да убия Тонга заради това, но той ми се изплъзна. Затова си е забравил тоягата и част от стрелите, както ми каза, и сигурно те са причината да тръгнете по дирите ни, макар че представа си нямам как успяхте докрай. Не питая никаква злоба към вас — добави Смол с горчива усмивка, — но е доста нелепо, че аз, който честно претендирам за сумата петстотин хиляди лири, прекарах първата половина от живота си да строя вълнолом на Андаманите и изглежда, ще прекарам втората му половина да копая отводнителни канали в Дартмор. Злочест е бил за мене денят, когато очите ми съзряха търговеца Ахмет и се залових със съкровището от Агра, което винаги е носило на притежателя си само проклятие. Първият му собственик беше убит, майор Шолто се сдоби със страх и чувство за вина, а за мене то стана равнозначно на доживотно робство.
В същия миг широколикият и плещест Атълни Джоунс надникна в тясната каюта.
— Мило семейно тържество, а? — подхвърли той. — Рекох и аз да пийна глътка, Холмс. Е, мисля, че можем да се поздравим. Жалко, че не заловихме жив и другия, но нямаше как. Вижте какво, Холмс, трябва да си признаете, че малко оставаше да се провалите. Ако не ги бяхме настигнали…
— Добрият край оправя всичко — каза Холмс. — Откъде можех да зная, че „Зора“ е толкова бързоходно параходче?
— Смит твърди, че е един от най-бързоходните катери на Темза, и че ако е имало втори човек да му помага с машините, щели да изчезнат яко дим. Кълне се, че не знае нищо за Норудската история.
— Наистина не знае! — извика пленникът ни. — Думичка не е чувал. Избрах тоя катер, понеже научих, че лети като стрела. Не казахме нищо на собственика, но му платихме добре и щеше да получи хубави пари, ако бяхме стигнали Грейвзенд при нашия кораб „Есме-ралда“, пътуващ за бразилските земи.
— Е, ако не е вършил зло, няма и да бъде сполетян от зло. Може да сме бързи в залавянето на престъпниците, но не ги съдим толкова бързо.
Беше забавно да се наблюдава как придаващият си важност Джоунс вече започваше да се перчи с успешното залавяне. По леката усмивка, която играеше върху лицето на Шерлок Холмс, разбрах, че също е забелязал речта на Джоунс.
— След малко ще бъдем при Воксхолския мост, доктор Уотсън, и ще ви оставим там със съкровището — каза ми Джоунс. — Ясно ви е каква голяма отговорност поемам с това действие. Съвсем неправомерно е, но естествено уговорката си е уговорка. Дългът обаче повелява да изпратя с вас и полицейски инспектор, понеже ви се поверяват скъпоценности. Вие ще карате кабриолета, нали?
— Да, аз.
— Жалко, че не можем да отворим ковчежето, за да направим най-напред опис. Ще трябва да разбием ключалката. А къде е ключето, добри ми човече?
— На дъното на реката — сопна се Смол.
— Хм… Не е било нужно да си правите тоя труд, бездруго ни създадохте доста главоболия. Вижте какво, докторе, няма защо да ви предупреждавам да внимавате. Елате после с ковчежето на улица „Бейкър“. Ще се спрем там на път за участъка и ще ви изчакаме.
Слязох на „Воксхол“ с тежкото желязно сандъче, придружен от един грубоват, но добродушен инспектор. След четвърт час стигнахме с кабриолета до къщата на госпожа Сесил Форестър. Прислужничката явно се изненада от такова късно посещение. Госпожа Форестър, обясни ни тя, била излязла и вероятно щяла много да се забави. Госпожица Морстън обаче била в гостната. Така че аз влязох в гостната, понесъл ковчежето, като оставих любезния инспектор в кабриолета.
Госпожицата седеше до отворения прозорец, облечена в бяла дреха от някаква прозирна материя, със загатната аленочервена украса на деколтето и талията. Както се беше облегнала назад в плетеното кресло, меката светлина падаше върху нея и пробягваше по милото й, сериозно лице и по пищните къдри на разкошните й коси, придобили плътен, метален отблясък. Едната й ръка бе отпусната извън креслото — целият вид и позата й говореха, че е потопена в меланхолия. При звука на стъпките ми тя обаче скочи на крака и бледите й страни ярко поруменяха от изненада и радост.