Отрова
- Автор: Удинг Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отрова». Краткое содержание книги:
Отрова си позволи да се отпусне за няколко мити. Един неангажиращ разговор нямаше да й навреди, докато преодолее шока от срещата със Скелетната вещица и това щастливо русо създание и котката му в самото сърце на къщата на ужасите.
— Може ли да се скрия тук? — попита тя накрая.
— О, по-добре недей — поклати глава Пиперено зрънце и се изправи. Андерсен, разочарован, задето спряха да го галят, се доближи до скрина и започна да ближе предната си лапичка, като от време на врете поглеждаше към двете момичета, за да види дали няма да му обърнат внимание.
— Защо?
— Защото по някое време тя ще се върне. Изключително хитра е. Ако смята, че си тук, никакъв парфюм няма да й попречи да те открие. Освен това ще доведе и кучетата. Ароматът на теменужки може и им попречи да те надушат, но не забравяй, че за разлика от нея те могат да виждат и чуват.
Отрова изруга тихичко.
— Има ли къде другаде да се скрия?
— О, в къщата има множество скривалища — заяви Пиперено зрънце. — Но надуши ли те Мийб веднъж, трябва да се скриеш наистина добре! Повечето, които успяват да се измъкнат оттук, са все хора, за чието присъствие тя дори не е подозирала. Теб обаче те е надушила и сега е по петите ти.
— Стана така, защото се стъмни — въздъхна Отрова.
Русото момиче кимна съчувствено.
— Тук дните текат много бързо, ала нощите се точат ужасно бавно. Поради тази причина паля само по една свещ на вечер — нали разбираш, не мога да ги пилея.
Отрова се замисли над думите й.
— Колко души са минали оттук?
Пиперено зрънце продължи да подрежда.
— Неколцина. Имам си календар ето там — и тя махна към стената със свободната си ръка. Чернокосото момиче се приближи до календара, ала светлината на свещта от другия край на стаята изобщо не бе достатъчна, за да различи каквото и да било. Тя реши да не се занимава с това и се върна на леглото.
— Мийб казва, че това е единственият мост между Вълшеблените и човешките владения — изчурулика Пиперено зрънце. — Поради тази причина Вълшеблените създания са я сложили тук да го охранява. Някои хора се опитват да избягат от Вълшеблените владения, а други — да отидат там. Работата на Мийб е да не пропуска никого и в двете посоки. Нали знаеш, че Вълшеблените създания не обичат хората… освен като храна.
— Колко са успели да преминат?
— Един или двама — отвърна светлокосото създание. — Андерсен идва и ми казва, ако някой успее да се промъкне. Не е хубаво, ако Мийб ме хване с тях; тогава наистина побеснява.
— Чакай малко — прекъсна я Отрова. — Котаракът ти казва?
Спасителката й я изгледа учудено.
— Да, котаракът — потвърди тя, неспособна да проумее изненадата на събеседничката си.
Отрова се приведе напред.
— Не те ли… — започна неуверено тя, но в крайна сметка реши да довърши въпроса си, най-малкото заради любопитството, което я изгаряше. — Не те ли притеснява да си прислужница на същество, което яде хора като теб и мен?
Пиперено зрънце хвърли поглед през рамо към вратата, след което се обърна към тъмнокосата девойка и тя видя тъгата, изписана на лицето й.
— Нямам друг избор — вдигна рамене синеокото момиче. — Да не мислиш, че ми харесва да живея тук и Андерсен да бъде единственият ми другар? Всеки, когото срещам, остава само за една-две нощи, след което или продължава напред, или свършва в котела на Мийб. Просто нямам друг избор — повтори тя.
— Не е така — възрази Отрова, изправяйки се на крака. — Преди и аз бях в подобно положение. Живеех в малко селце и нито веднъж не бях излизала извън пределите му. Мечтаех си за далечни места и презирах всичките си съселяни, задето си седяха в това ужасно блато и нямаха никакво желание да се махнат. Но аз бях същата като тях и въпреки че непрекъснато говорех колко нетърпимо е в мочурищата, навярно никога нямаше да напусна границите им, ако не бяха похитили сестра ми. Щях да си остана там, като непрекъснато градя планове как да се махна и непрекъснато отлагам. С всяка следваща година щеше да ми става все по-трудно и по-трудно да напусна блатото, докато един ден щях да осъзная, че вече просто съм прекалено стара и дори и да искам, просто не мога да се махна оттам.
Пиперено зрънце се приближи до нея, стискайки свещника в ръка.
— Не беше ли уплашена?
— Бях ужасена — отвърна Отрова. — И все още съм. Сега обаче не бих се върнала вкъщи и за хиляда суверена. Вече зърнах широкия свят и едва ли някога бих могла да бъда щастлива в онова забутано селце.
— Ти си щастливка — въздъхна замечтано русата девойка и очите й проблеснаха. — Така бих искала да пътешествам и да опозная света! Хората, които идват тук, ми разказват такива неща…