Малката стопанка

Спалнята беше тъмна и тиха. Мариан бе спряла да кудкудяка като квачка за това как младите дами трябвало да си знаят мястото, за злото, което носи виното и за разни други неща, за които Нора Джейн нито искаше да се сеща в момента, нито да ги помни.

Това, което искаше, беше просто да умре. Никой нямаше да съжалява, ако изчезнеше от белия свят: нито баба й Темпъл, нито маркизът, ни Беси, по всяка вероятност дори и лорд Робърт Гиър, насила станал неин съпруг.

Как само щяха да се вайкат и да хапят устни заради изгубените пари, заради неосъществените си мечти за наследници и пълни джобове, за хубави рокли и поправени мелници…

Да, смъртта изглеждаше приемлива възможност. Разумно средство за избавление. Предпочитан избор. И най-вероятно щяха да й устроят хубаво погребение, но тя, да се свети името Божие, нямаше да бъде там, за да го види.

О, колко й беше мъчно!

Беше се направила за посмешище тази вечер и никой не бе обърнал внимание на това, освен самата тя и Мариан, може би, която й разясни лошите последици от пиенето на прекалено много вино. То обтягало нервите на нищо неподозиращите млади дами, за които било по-добре да си стоят в спалните, да си пийват лимонада или, казано по друг начин, да си държат езика зад зъбите.

Да благодари на небесата за Беси! Защото ако тази състрадателна лейди не я бе спасила, изтиквайки я от сцената на нейното падение, не се знаеше какво щеше да се случи.

Наистина ли каза онези неща на Робърт? Наистина ли се обърна към маркиза със „Стивън“? Какво, за Бога, стана с нея? Тя не беше мъжкарана. Беше тиха, послушна, срамежлива и ужасно притеснителна млада жена: баба Темпъл й бе казвала това много, много пъти. О, никога през живота си не се бе държала така нахално!

И никога повече нямаше да го направи! Тази закъсняла изява на смелостта й и чудесните неща, които мислеше да каже вече часове след събитието, си имаха и добра страна — сега бе сама в леглото си и не бе длъжна да се унижава публично.

— Главата ми! — простена тя, когато часовникът над камината отмери дванадесет през нощта. Звуците му, подобни на биещи камбанки, завибрираха в главата й като развихрила се буря и накараха зъбите й да затракат.

Тя зарови лице във възглавницата и си пожела по-лека смърт от тази след агонията вследствие на шерито. Сигурно трябваше да хапне нещо от подноса, който Мариан донесе след обезпокоителната интерлюдия в легена. Но тогава последното нещо, което искаше да види, беше чиния, препълнена с пилешко, което плуваше в мазнина.