Отмъщение

— Не, с всичкия си разум съм! Повтарям ти, ако ни нападне, сме загинали, и ето защо… На нас ни потънаха пет коня, нали?

— За нещастие да, но какво от това?

— Братко, тези коне носеха на гърбовете си всичките наши бойни муниции, барут и куршуми. Сега ни е останало само това, което се намира в биволските ни рогове, което ще рече не повече от десетина изстрела на човек. Освен това трябва да ходим на лов, за да се снабдим с храна по време на пътуването, за което също се харчи барут. Ето какво с много по-печално от всякакви предчувствия.

— Хм! Това е твърде сериозно, макар още по нищо да не личи, че този проклет канадец е попаднал на следите ни и замисля нападение — каза Опосум на свой ред, стараейки се да се държи твърдо.

— Той дебне като вълк около кошара.

— Сигурен ли си в това?… Значи не оправдава славата си, че не оставя никакви следи след себе си?

— Сам видях следи малко преди залез-слънце, оставени от неговите спътници.

— Положението става критично. Какво мислиш да правиш?

— Още не знам. Не съм стигнал до никакво решение. А ти какво би направил на мое място?

— Бих се защищавал до последна капка кръв!

— Не за това питам… Нима ме смяташ за подъл страхопъзльо, готов да предаде целия този товар, който ни струва толкова труд да го докараме дотук? За хора с достойнство е безкрайно тежко да позволят да ги убиват като телета в скотобойна без надежда за отмъщение.

— Това наистина е тежко, но може би все още има начин да се измъкнем от това положение.

— Как? Говори!

— Опасно е, от сто шанса деветдесет и девет ще бъдат против нас, но нямаме избор.

— Достатъчно е, че остава поне един шанс!

— Прав си! На двайсет и пет мили западно оттук се намира първият английски пост на границата с индианските земи.

— Добре. А после?

— Двайсет и пет мили с добри коне — това е дребна работа, ако познаваш страната. Събуди твоите хора; с помощта на отсечени дървета и окопи подсили лагерните укрепления, които благодарение на добре избраното място са почти непристъпни, и ако те нападнат, се съпротивлявай докрай.

— На това разчитам!

— В това време един верен човек ще отиде във форта и ще доведе със себе си помощ. Работа за два дена, най-много за три. Мисля, че при евентуално нападение ще можеш да издържиш и повече.

— Сам да остана, пак ще издържа!

— Ето моя съвет. Как го намираш?

— Отличен! Но кой ще се съгласи да отиде за помощ?

— Боже мой! Та аз, ако нямаш нищо против.

— Ти? Нима би се съгласил да рискуваш по такъв начин живота си?

— За да спася другарите си, разбира се! Още повече че ми се удава случай да изиграя този дявол, който ни преследва като зъл гений.

— Е, е! — изведнъж се обади подигравателен глас и се разля като погребален звън над главите на ловците. — Тук се говори за мене, струва ми се, и то не особено ласкаво.

Двамата събеседници се обърнаха ужасени. Зад тях стоеше Берже, облакътил се небрежно на дулото на пушката си. Канадецът гледаше своите врагове с насмешка и спокойствие, което ги доведе до отчаяние. Като се наслади достатъчно на ефекта от неочакваното си появяване, Берже каза: