Призрака на Ляно Естакадо
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрака на Ляно Естакадо». Краткое содержание книги:
По време на едно подобно ослушване те доловиха шум от търколило се камъче.
— Чу ли? — прошепна Джими. — Значи бяхме прави, когато предположихме, че индианците са горе. И са нащрек. Раненият, ако изобщо все още е жив, сигурно лежи нейде вътре в мината.
Но младият индианец е застанал на пост върху халдата. Заговори го, Дейви!
Дейви последва указанието му, като подвикна нагоре с ясно доловим, но все пак не особено силен глас:
— Туинутпук, кеванавуички, ненетпа хаич — млади боецо, не стреляй, ние сме твои приятели!
После двамата зачакаха отговор. Мина известно време, след това дочуха въпроса:
— Хузихакарт — кой идва?
Това бяха само четири кратки срички, но те издадоха кой стои горе. Двете думи бяха от езика на свободните, скитащи се из околните райони команчи.
— Ва-а-чат табутево — двама добри бели мъже — отговори Дейви.
— Минам мистисчи — качете се горе! — прозвуча гласът отгоре след известно размисляне.
Двамата трапери доизкачиха халдата. Щом се добраха до горния й край, въпреки тъмнината забелязаха човешка фигура, изправила се пред тях с пушка в ръка, готова за стрелба.
— Неварн, унмахкучине — стой или ще стрелям! — заповяда команчът.
По фигурата двамата разпознаха, че не се бяха излъгали в очакванията си да видят пред себе си някой млад индианец. Дейви го успокои:
— Не е необходимо моят млад червенокож брат да стреля. Ние идваме да му помогнем.
— Сами ли са белите мъже?
— Да.
— Дирята на моя кон ли следваха?
— Ненадейно се озовахме на мястото на сражението и от следите разбрахме какво се е случило. После проследихме твоята диря и дирята на враговете ви, за да ви защитим срещу тях.
— Истината ли казва белият човек?
— Аз не лъжа. В знак на това, че идваме като твои приятели, ще оставим сега всички наши оръжия, за да поговорим с теб в мир и приятелство. После ти ще кажеш дали отново да ги вземем, или не.
Те веднага превърнаха думите си в дела. Обаче червенокожият продължи да държи пушката си насочена към тях и каза:
— Бледоликите имат мед на езика, но в сърцето си таят отрова. Оставят оръжията си на земята, за да спечелят доверието ми, а след това ще пристигнат тримата им другари, за да ни донесат смърт.
— Значи ни считаш за двама от онези, които ви преследваха?
Заблуждаваш се.
— Тогава ми кажи къде са онези петима мъже? Щом като сте следвали дирята им, трябва да го знаете.
— Срещнахме ги долу, където по скалите бяха изгубили следите ти и ги търсеха. Отначало ги заговорихме дружелюбно, за да ги заблудим. Те не успяха да открият дирята. Но ние веднага забелязахме капките кръв от раната на твоя придружител. Обаче си замълчахме и направихме друга фалшива диря, по която по-късно онези се отправиха на запад. Казахме им, че ги считаме за разбойници и убийци, и насочихме към тях пушките си, както и ти сега държиш своята пушка насочена към нас. И тогава те се видяха принудени позорно да се оттеглят.
— Защо не ги убихте?
— Защото не ни бяха сторили никакво зло. Ние застрелваме някой неприятел само тогава, когато сме принудени да го сторим.
— Говорите с думите на добри хора. Моето сърце ми повелява да ви се доверя, обаче един друг глас ме приканва да бъда предпазлив.
— Ние ти мислим доброто. От следите личи, че твоят придружител е ранен. Затова и дойдохме тук, да ти предложим помощта си. Ако не я желаеш, веднага ще си тръгнем, понеже не сме свикнали да натрапваме съдействието си на когото и да било.
Измина кратко време, преди индианецът да се обади. Изглежда, размисляше. После той каза:
— Нямам нужда от помощта ви. Можете да си вървите.
— Добре, ще те оставим, но ти пожелаваме само да не се разкайваш. Ей тук на земята слагам главата на лулата, изгубена от вас, която ние намерихме.
Те отново взеха оръжията си и започнаха да се спускат по халдата. Не се бяха отдалечили много, когато Дейви се спря и тихо попита:
— Нищо ли не чу, драги Джими? Стори ми се, сякаш ей там, надясно от нас, се търколи някакво камъче.
— Нищо не долових.
— Но аз го дочух, и то съвсем ясно. Нека бъдем предпазливи. Продължиха да слизат. Когато се озоваха в подножието на халдата, изведнъж съвсем близо пред тях от земята се надигна тъмна човешка фигура.
— Стой, обеснико! — извика Джими, насочвайки към него карабината си. — Нито крачка, иначе ще стрелям!