Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
— Да тръгваме.
Като че ли неохотно тя се изправи, погледна го, не каза нито дума и тръгна напред.
След няколко дни Базил вече беше на лов с още петима мъже — една четвърт от дееспособното население на долината. Бе свикнал и видът на ловците не го смущаваше, макар всеки от тях да притежаваше свое особено уродство. Изглежда, в този невероятен свят това беше правило — хората да се различават един от друг по ръст, по устройство на тялото, по форма на главата, лицето и крайниците.
Лежаха в засада, скрити недалече от пътечката. Наблизо шумеше потокът, идващ от гейзерите. Докато се спусне от долината чак дотук, водата изстиваше и привличаше животните на водопой. Това беше едно от редките безопасни места сред широките отровни зони, затова ловът тук почти винаги завършваше с успех.
Предпазливо, безшумно, Базил протегна ръка и потупа по рамото своя съсед, безухия гигант Тагол. Гладкото лице без вежди и коса се обърна към него с въпросително изражение.
— Оттук няма да мога да стрелям — прошепна Базил и за по-голяма изразителност потупа лъка си.
Тагол кимна и се огледа. После надигна ръка и посочи към скалите по-нагоре.
— Там. Внимавай, заобиколи отдясно. Вляво тревата е изсъхнала.
За изминалите три дни Базил беше свикнал с този израз. Изсъхналата трева означаваше смъртна опасност. Затова той последва съвета на Тагол, макар че в тази посока растяха проклетите черни храсти. Като остави по шиповете няколко парцалчета от дрехите си, той стигна до отвесната скала и се притаи в подножието й. Тук позицията беше наистина добра. В пролуките между натрупаните камъни се откриваше чудесна видимост към бреговете на потока и към част от пътечката. Базил свали преметнатия през рамо колчан. Облегна се удобно на камъка, постави стрела на тетивата и зачака.
Драскотините от храстите го дразнеха. Той ги потърка със свободната ръка и изруга черната растителност. Но веднага си призна, че не беше прав. Ползата от бодливите храсти напълно компенсираше тези им недостатъци. От шиповете правеха остриета за стрели. И колкото и невероятно да изглеждаше, някои дребни гризачи се хранеха с твърдите стъбла. Дори когато не ставаха плячка на ловците, тези малки животинки служеха за храна на по-едрите хищници.
На завоя на пътеката нещо трепна. Това стана толкова бързо, че Базил едва успя да забележи някакво черно, блестящо петно. После нищо. Но животното щеше да се върне. Базил леко се надигна и опъна тетивата, готов да изпрати стрела, щом плячката се приближи. Между камъните видя как се напрегнаха мускулите по широкия гръб на скрития Тагол.
Петното пак се появи с неуловимо, стремително движение. Този път то замръзна на завоя и се превърна в едър, красив звяр с гъвкави стройни крака, изтеглена муцуна и дълга опашка. Черната му козина лъщеше на слънцето. Няколко секунди животното се ослушва, реши, че няма опасност, и тръгна към водата. Беше само на метър от брега на ручея, когато Базил отпусна изпънатата тетива. Стрелата полетя със свистене и се заби в гладкия черен хълбок. Хищникът изрева глухо, подскочи и във въздуха се обърна назад, към завоя, но ловците вече тичаха от скривалищата си. Копието на мършавия Менар удари муцуната, Тагол заби своето в корема на животното и всичко свърши. Дългото лъскаво тяло лежеше на камъните и мускулите му трепереха в мъчителна агония.
Изморен от дългото лежане зад скалите, Менар доволно се протегна и промърмори:
— Добър лов… А, Базил? — обърна се той нагоре. — Харесва ли ти ловът?
Вместо отговор Базил вдигна ръка. Съвсем наблизо летеше някаква странна люспеста птица. Тагол погледна, презрително плю и поклати глава.
— Не виждаш ли, че това е агал? Месото му може да е отровно. За друг път знай, да не си хабиш стрелите.
— Ясно — каза Базил.
И веднага грабна стрела от колчана. Лъкът се изви в ръцете му, стрелата изфуча и се заби в новото животно, което лениво пълзеше по пътеката.
Тагол стреснато се обърна, видя животното и изруга.
— Зеб-заб! Човече, защо не ме слушаш?
— Щеше да избяга — смути се Базил. — Нали стоите на открито…
— Да избяга! Нали ти казах ясно: не се занимавай с агалите. Никаква полза няма от тях.
Базил седна на един камък и озадачено се вгледа в люспестия гущер, лежащ на пътеката.
— Стоп — каза той. — Чакай малко, Тагол. Какво е това, дето лети горе?
Плешивият гигант вдигна рамене.
— Агал, естествено.
— А това, което убих?
— Пак агал. Какво друго може да бъде?
Физиономията на Базил изразяваше такова недоумение, че Тагол гръмко се разсмя.