Кръстът на Мориган
- Автор: Робертс Нора
- Серия: circle trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстът на Мориган». Краткое содержание книги:
Всичко тече, всичко се променя, но не и вечната борба между Доброто и Злото. С помощта на портал във времето Хойт Маккийни от далечната 1128 година се пренася в съвременен Ню Йорк. Той е дошъл за помощта на своя брат Кийън срещу могъщата кралица на вампирите Лилит, чиято цел е да завладее света. Кийън приема предизвикателството. Към тях се присъединява неустоимо красивата Глена. Те са само част от Кръга, призван да спаси света от Лилит и последователите й. Всеки един от кръга е надарен с уникални способности, необходими за да победят. Останалите трима сами ще ги намерят, ала докато се готвят за трудната битка, между харизматичния Хойт и огнената Глена пламва любов, по-силна от магия…
Въпреки, че превозното им средство бе микробус, едва се побраха в него с багажа си. За Глена бе съвсем ново преживяване да пътува в проливен дъжд по мокри пътища, които изглеждаха не по-широки от ствол на дърво.
Видя живи плетове със ситни пурпурни плодове и изумруденозелени хълмове, докъдето погледът й стигаше под навъсеното небе. Видя дворове с разцъфнали цветя. Не и онзи, който за миг се бе явил в съзнанието й, но приликата бе толкова голяма, че я накара да се усмихне.
Някога бе притежавала нещо свое тук. Може би отново щеше да го притежава.
— Познавам това място — промълви Хойт. — Познавам тази земя.
— Разбира се. — Глена докосна ръката му. — Знаех си, че някои неща са останали непроменени.
— Не, бил съм точно тук. — Той протегна ръка и притисна рамото на Кийън.
— Не пречи на шофьора! — смъмри го брат му и се освободи от ръката му, преди да свие между живите плетове, по тесния черен път, които навлизаше в гората.
— Господи! — въздъхна Хойт. — Мили боже!
Къщата бе каменна, на уединено място сред дърветата и тиха като гробница. Стара и широка, с висока кула и каменни парапети на терасите. В сивия ден изглеждаше пуста и необитаема, сякаш принадлежеше на друго време.
Въпреки това отпред имаше градина с рози, лилии и огромни далии. Сред дърветата се открояваха лилавите цветове на напръстника.
— Все още я има — каза Хойт, задъхан от вълнение. — Оцеляла е.
Най-сетне разбрала, Глена отново погали ръката му.
— Това е твоят дом.
— Домът, който напуснах само преди дни. Всъщност — преди близо хиляда години. Отново съм у дома.
Седма глава
Вътре всичко бе различно. Мебелите, цветовете, светлината и дори звукът от стъпките му бяха необичайни, познатите неща му се струваха някак чужди. Разпозна няколко предмета — свещници и една ракла. Но бяха на други места.
В огнището бяха сложени трупи, все още незапалени. Нямаше кучета, сгушени на пода, които да скочат и да завъртят опашки за поздрав.
Хойт бродеше из стаите като призрак. Може би наистина бе призрак. Животът му бе започнал в тази къща, голяма част от него бе изминала под този покрив. Беше играл и работил, беше се хранил и спал тук.
Но това бе стотици години назад в миналото. Може би в действителност животът му бе и завършил тук.
Първоначалната му радост, че вижда къщата, бе заменена от тъга по всичко загубено.
Изведнъж, зад стъкло в рамка на стената, видя един от гоблените на майка си. Приближи се, докосна стъклото и тя сякаш се върна при него. Лицето й, гласът й, уханието й бяха толкова реални, колкото въздухът в стаята.
— Последният гоблен, който завърши преди…
— Моята смърт — довърши Кийън. — Помня. Случайно попаднах на него на един търг за антики. След време открих и други неща. Успях да купя къщата преди близо четиристотин години, както и повечето от земите.
— Но вече не живееш тук.
— Не е много удобна при живота, който водя, нито за работата, нито за развлеченията ми. Наел съм иконом, но го освободих до следващо нареждане. Идвам веднъж в годината.
Хойт отпусна ръка и се обърна.
— Променена е.
— Промените са неизбежни. Кухнята е модернизирана. Има канализация и електричество. Но се нуждае от още доста работа. Спалните горе са обзаведени, така че имате избор. Аз отивам да поспя. — Хвърли поглед към тях, преди да излезе. — А, можете да спрете дъжда, ако желаете. Кинг, ще ми помогнеш ли да кача част от този багаж?
— Разбира се. Готина къщичка, макар и малко зловеща.
Кинг повдигна един сандък с лекотата, с която друг мъж би повдигнал куфарче, и се отправи нагоре по главното стълбище.
— Добре ли си? — обърна се Глена към Хойт.
— Не знам как да ти отговоря. — Отиде до прозореца и отмести плътните завеси, за да надникне навън, към окъпаната от дъжда гора. — Къщата все още е тук, тези зидове са издигнати от предците ми — камък по камък. Благодарен съм за това.
— Но тях ги няма. Семейството, което си оставил. Тази мисия е трудна за теб. По-трудна, отколкото за нас, останалите.
— Всеки носи своя товар.
— Аз оставих една мансарда, а ти — целия си живот.
Приближи се до него и докосна бузата му с устни. Мислеше да му предложи да приготви топло ястие, но осъзна, че това, от което той се нуждае най-много, е усамотение.
— Ще отида горе, ще се настаня в някоя от спалните и ще взема душ, а после ще подремна.
Хойт кимна и продължи да се взира през прозореца. Дъждовното време подхождаше на настроението му, но бе най-добре да сложи край на тази магия. Дори когато направи заклинанието си, дъждът продължи да ръми на ситни капчици — като мъгла, която се стелеше над земята, между стъблата на розовите храсти.