Да обичаш отново
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да обичаш отново». Краткое содержание книги:
Нададе дрезгав вик, щом усети влажната й топлина. Проникна в нея, знаейки, че никога няма да стигне толкова дълбоко, колкото би желал. Започна ритмично да движи пръстите си, за да й даде възможност да се наслади на ласките му.
Бе толкова възбуден, че дрехите започнаха да му пречат. За да освободи болезненото напрежение, бързо разкопча панталона си и остана само по бельо.
— Докосни ме така, както го направи онази вечер — прошепна й дрезгаво и насочи ръката й към слабините си, погълнат от страстта и любовта, която копнееше да сподели с нея. — Кирстен, Кирстен!
Тя се изтърколи изпод него и в първия момент той помисли, че ще започне да се съблича. Но когато замъгленият му поглед се проясни достатъчно, за да се фокусира върху нея, видя, че е приседнала, опряла се до таблата на леглото, притиснала дрехите към гърдите си, сякаш пред нея стоеше безскрупулен изнасилвач.
— Не мога.
— Не можеш?
— Не — повтори тя и поклати глава.
За миг Райлън се превърна от страстен любовник и доверен приятел в отхвърлен, разстроен мъж. Осъзнаваше че реагира като хамелеон, но настроението му бе продиктувано не от разума и чувствата, а от възбудата му.
— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? — изрева той.
— Точно това, което казах — изкрещя тя в отговор.
— Да не би да си неразположена или нещо подобно? Повярвай ми, не съм толкова придирчив.
Руменината, избила по страните й, му достави някакво перверзно удоволствие.
— Не, не е това. Не мога… Няма да правя любов с теб. Не сега. Никога.
Тежкото му вдишване и издишване наподобяваше приглушения рев на опитомено животно, което се връща към първичната си, дива среда.
— Върви по дяволите тогава! Никак не е чудно, че съпругът ти се е самоубил!
Седма глава
Човек забравя едва след като е седял часове наред и се е взирал в безкрайността на океана. Тази нощ Райлън разполагаше с няколко часа, за да го осъзнае. Най-сетне изгревът се надигна зад него и очерта силуета му на пясъка. Сянката му беше като на болен човек — с приведени рамене и хлътнала между тях глава. Той приличаше на намръщен великан от страшна приказка.
И точно така се чувстваше.
Проклинайки себе си, легна на пясъка и се загледа в небето. То бързо губеше прозрачната си безцветност и се обагряше в розово — като упорит болен, показващ сигурни признаци на подобрение. Последните звезди примигнаха за сбогуване и избледняха.
Райлън вдигна ръце и се загледа в тях. Обърна ги веднъж, после пак. Боляха го. Кожата беше зачервена и подпухнала. Може би за всичко бяха виновни те. Сигурно бе усещал подсъзнателно болката. Майка му винаги бе твърдяла, че е неблагодарен пациент. Всеки път, когато се разболяваше, той се ядосваше на безпомощността си и изкарваше гнева си на всички около себе си. Никакви грижи не бяха в състояние да подобрят настроението му. Затова хвърли цялата вина за случилото се предната вечер върху наранените си ръце. Нещастието обичаше да си има компания. В този момент му се искаше да причини болка на някой друг.
Е, беше го направил.
Вдигна ръка и прикри с нея очите си. Но това не му помогна да пропъди от съзнанието си лицето на Кирстен, изражението й докато бе изричал жестоките думи. Бледа и разтреперана, тя се бе взирала в него. Очите й му се бяха сторили твърде големи за дребното и лице. Устните, влажни и подпухнали от целувките му, сякаш бяха избледнели и стиснати от отчаяние. Тя се бе преобразила пред погледа му. Бе му се сторило, че нещо дълбоко е нея е рухнало.
Цялата атмосфера се бе нажежила от напрежение. За момент бяха останали неподвижни и безмълвни.
Най-сетне тя бе заговорила:
-Не беше самоубийство. Как можеш да ми говориш такива неща?
Гласът й се бе извисявал с всяка следваща дума, докато се бе превърнал в истеричен писък. Ако не се бе нахвърлила върху него, може би той щеше да и се извини, да отхвърли обвинението и да я привлече отново в прегръдките си, този път не от страст, само да я успокои.
Ала нейната упоритост да защитава докрай Чарлс Рам бе провокирала тъмната страна в характера на Райлън. Желанието не го бе напуснало. А това без съмнение бе повлияло на обноските му.
Каквато и да беше причината, той се бе изсмял арогантно и бе казал:
— Такива слухове се носят, малката.
— Е, не са верни. — Кирстен скочи от леглото и застана пред него. Бързо закопча ризата и я пъхна в полата си. — Не са верни! Чуваш ли ме? Чарли не се е самоубил. Защо би го направил? Имаше всичко което би могъл да желае човек.
— С изключение на жена, която да му пуска…
— Как смееш?