Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Например блик. Ако светлината беше издавала звук, като се отрази от далечен прозорец, тя щеше да каже „блик!“. А светлината от пайетите, всичките звънтящи ведно малки бликове, ще казва нещо като „блещук-блещук“. „Бляс“ ще е чистият ясен звук отразен от нещо, което ще си сияе цял ден. А „лъс“ ще е мекият, почти мазен звук на нещо богато и пищно.

В малката пещера ги имаше всички накуп. Имаше само една миришеща на овча лой свещ, но светлината бликаше, блещукаше, блестеше и лъскаше по златните купи навсякъде околовръст, така че единственото малко пламъче изпълваше въздуха със светлина, която дори миришеше на разкош.

Посред златото беше леглото на келдата, облегнала се на купчина възглавници. Тя беше много, ама много по-дебела от мъжките пиктсита. Изглеждаше сякаш е била направена от валма леко кашаво тесто с орехов цвят.

Докато Тифани се намъкваше в стаята, очите и бяха затворени, но в момента, в която тя се настани, те внезапно се отвориха. Бяха най-пронзителните очи, които Тифани беше виждала досега, по-пронзителни дори от тези на мис Тик.

— Та-ака, ’начи ти си мънечкото момиче на Сара Болежкова, а? — попита келдата.

— Да. Имах предвид, епа да. — отговори Тифани. Не и беше много удобно да лежи по корем тук — А ти си келдата, а?

— Епа да. Имах предвид, да. — каза келдата и кръглото и лице цялото се набразди от усмивката и — Та как ти е името?

— Тифани, ъ… келда.

Фиона изникна от някаква друга част на пещерата и седна на едно столче до леглото гледайки втренчено и неодобрително Тифани.

— Убаво име. По нашенски че е Тир-фа-фаин, което че рече Земя Под Вълните. — рече келдата и повтори името малко по-бързичко — Тиффан.

— Не мисля, че са смятали да ме нарекат…

— Е, това дето ората сметат, и това дето сторват са си съвсем различни неща — възрази келдата — Малкото ти братче е… в безопасност, чедо. Мо’e да се каже, дека е по-в безопасност сега, отколкото е бил некога. Никоя болка нито даже смъртта може го стигне. Нено ’личество нема да даде и косъм да падне от чутурата му. И тъкмо тук е белята. Ха ми помогни, момиче.

Фиона веднага скокна и помогна на келдата да се поизправи върху възглавниците.

— Доде бех стигнала? — продължи келдата — А, мънечкото лапе. Епа я викам, он си е добре дето си е. Ма чини ми се, дека майка плаче за него, а?

— И баща му също — добави Тифани.

— А мънечката му сестра? — попита келдата.

Тифани усети как думите „Да, разбира се“ автоматично се заредиха на езика и. Но тя знаеше също, че би било много глупаво да им позволи да продължат нататък. Тъмните очи на малката старица виждаха право в главата и.

— Верно си е, верно, родена бабаяга си ти — каза келдата след някое време все така взирайки се в нея — Имаш си ти онуй ситно нещичко у тебе, дето си трае. Дето си трае па гледа осталалото у тебе. Туй са Първото Зрение и Вторио Акъл дето ги имаш и дето са голема дарба, ма също и голема беля за тебе. Видиш ти и чуеш дето другите не могат, ма си винаги като некой дето на празнико седи у ъгъло с мънечко пиячка и не мое да се весели с другите. Има си го у тебе мънечкото нещо дето никогиж нема да се отпусне и да се изметне. Верно си е, верно, дека си от корено на Сара Болежкова. Довели са ми момците когото си требе.