Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Тя се намръщи за момент, после сви рамене и се разсмя.
— Така и не мога да разбера дали думите ти са комплимент, или не. — Наклони се по-близо до мен и подуши. — Парфюм? Да не би да си слагаш благовония напоследък, Том Беджърлок? Ако те интересува женска компания…
— Не. И изобщо не са благовония. Просто спя с един пор.
Бях отговорил съвсем честно и гръмкият й смях ме изненада. Миг по-късно и аз се ухилих, а тя клатеше глава към мен. Премести се така, че затопленото й от слънцето бедро се притисна в моето.
— Типично за теб, Фиц. Типично. — Въздъхна доволно и ме попита мързеливо: — Да смятам ли, че си приключил с траура и си се свързал отново?
Думите й помрачиха светлото утро. Прочистих гърлото си.
— Не. Съмнявам се, че ще го направя някога. С Нощни очи си пасвахме като нож и кания. — Погледнах близката леха с лайка и добавих тихо: — След него няма да има друг. Би било в ущърб на всяко създание, с което се свържа, защото то ще е само заместник, но не и истински партньор.
Тя прочете в думите ми повече неща, отколкото бях вложил. Постави ръка върху облегалката на пейката, облегна глава на нея и се загледа към небето през клоните. Допих млякото си и оставих празната чаша. Тъкмо се канех да се оттегля за сутрешния урок с Пъргав, когато тя попита:
— В такъв случай замислял ли си се да си върнеш Моли?
— Какво?
Тя повдигна глава.
— Ти я обичаше. Или поне винаги така си твърдял. И тя ти роди дете, заради което плати прескъпо. Знаеш, че можеше да го махне, ако беше решила. Това, че не го е направила, означава, че изпитва дълбоки чувства към теб. Трябва да идеш при нея. Да си я върнеш.
— Това между Моли и мен бе преди много време. Сега тя е омъжена за Бърич. Двамата заедно са изградили живота си. Имат шест свои деца — отвърнах твърдо.
— И какво от това? — Погледна ме в очите. — Видях го, когато дойде в Бъкип да прибере Пъргав. Мълчалив и мрачен. И стар. Накуцва и очите му са замъглени. — Поклати глава. — Ако решиш да му отнемеш Моли, не би могъл да ти се противопостави.
— Никога не бих го направил!
Тя отпи от чашата си, без да сваля поглед от мен.
— Знам — рече, когато отлепи устни от нея. — Въпреки че той я отне от теб.
— И двамата мислеха, че съм мъртъв! — отговорих с малко по-груб тон, отколкото възнамерявах.
— Сигурен ли си, че не си? — насмешливо попита тя. При вида на изражението ми погледът й омекна. — Ох, Фиц. Никога не правиш нищо за себе си, нали? Никога не вземаш онова, което искаш. — Наведе се към мен. — Мислиш ли, че Моли би ти благодарила за решението ти? Смяташ ли наистина, че си имал правото да решаваш вместо нея? — Отдръпна се леко и се загледа в лицето ми. — Отказа се от нея и от детето, сякаш намери добър дом за кутре. Защо?
Бях отговарял толкова много пъти на този въпрос, че дори не ми се наложи да се замисля.
— Той беше по-добър мъж за нея. Тогава това бе истина. Истина е и сега.
— Нима? Чудя се дали Моли би се съгласила.
— А твоят съпруг как е? — попитах грубо.
Погледът й стана непроницаем.
— Кой знае? Отиде за пъстърва в планината с лорд и лейди Дъбрава. Както знаеш, подобни излети никога не са ми харесвали. — Извърна поглед и добави: — Но прекрасната им дъщеря Бръшлян явно ги харесва. Чух, че скачала от радост, като научила за пътуването.
Не беше нужно да ми обяснява. Взех ръката й.
— Славея. Съжалявам.
Тя пое дъх.
— Нима? Все ми е тая. Разполагам с името и владенията му. И той ми дава свободата да живея като менестрел и да се връщам и заминавам, както ми се хареса. — Наклони глава към мен. — Мисля да се присъединя към антуража на Предан за пътуването до Външните острови. Как ти се струва?
Сърцето ми се сви. Не, само това не.
— Мисля, че ще е много по-лошо от ходене за пъстърва. Очаквам преди всичко неудобства и студ. А и храната на Външните острови е ужасна. Ако ти поднесат смес от свинска мас, мед и костен мозък, знай, че това е върхът на кулинарното им изкуство.
Тя се изправи грациозно и каза:
— Рибен пастет. Забрави рибния им пастет. Рибен пастет върху всичко.
Стана, протегна ръка и махна няколко кичура от челото ми. Пръстите й проследиха спускащия се по лицето ми белег.
— Някой ден ще разбереш, че ние с теб бяхме идеалната двойка. Че винаги и навсякъде съм била единствената, която наистина те е разбирала и въпреки това те е обичала.
Зяпнах я. През всичките прекарани заедно години никога не бе споменавала думата „обич“.
Пръстите й се плъзнаха под брадичката ми и ми затвориха устата.