Дванайсет странстващи разказа
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дванайсет странстващи разказа». Краткое содержание книги:
— Забранено е да се стои тук по това време — обърна се той учтиво към нея. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Трябва да изчакам консула — отговори тя.
Така беше. Два дни, преди да отпътува, големият й син бе изпратил телеграма до консула в Неапол, негов приятел, и го помоли да й помогне във формалностите, за да продължи към Рим. Бе му съобщил името на кораба, часа на пристигането и бе пояснил, че може да я познае по монашеските дрехи на Франсисканския орден, които тя щеше да носи при слизането. Показа се толкова твърда в намеренията си, че капитанът й позволи да изчака още малко, въпреки че вече наближаваше часът за обяд на екипажа, столовете бяха обърнати върху масите и моряците миеха палубата с кофи вода. Наложи се да местят няколко пъти сандъка й, за да не го намокрят, но тя невъзмутимо сменяше мястото си, без да престава да се моли, докато накрая я изведоха от салона за танци и седна под палещите лъчи на слънцето сред спасителните лодки. Капитанът я завари така малко преди два часа следобед, цялата плувнала в пот в скафандъра си на послушничка, да ниже безутешно безкрайни молби към Бога, покрусена и печална, едва сдържаща сълзите си.
— Безсмислено е да продължавате с молитвите — каза й този път хладно той. — Дори Господ излиза в отпуск през август.
Обясни й, че по това време на годината половин Италия е по плажовете, особено в неделя. Поради естеството на работата си може би консулът не бе в отпуск, но със сигурност нямаше да е в кабинета си преди понеделник. Единственото разумно нещо бе да отиде на хотел, спокойно да си почине през нощта и на другия ден да се обади в консулството по телефона, чийто номер сигурно можеше да намери в указателя. Госпожа Пруденсия Линеро бе принудена да се съгласи с него и капитанът й помогна да мине през митническите власти и да обмени пари. После я качи в едно такси и помоли да я отведат в някой приемлив хотел.
Разнебитената кола, в миналото очевидно служила за катафалка, заподскача по пустите улици. Госпожа Пруденсия Линеро за миг помисли, че двамата с шофьора са единствените живи същества в този град на призраци, висящи по жиците насред улицата, но прецени също, че човек, който бърбори толкова много и така разпалено, не би имал време да навреди на една нещастна и самотна жена, преодоляла всички опасности на океана само за да види папата.
В дъното на лабиринта от улици проблясваше морето. Таксито продължи с друсане покрай горещата и пуста плажна ивица, пълна с множество ярко боядисани хотелчета. Не спря пред никое от тях, а се запъти право към най-невзрачното, разположено в обществена градина с големи палми и зелени пейки. Шофьорът остави багажа на сенчестия тротоар и увери подозрителната госпожа Пруденсия Линеро, че това е най-почтеният хотел в Неапол.
Любезен и красив пиколо нарами сандъка и я взе под грижите си. Заведе я до импровизиран асансьор с метални решетки в празното пространство на стълбището и заплашително запя с пълен глас някаква ария на Пучини. Сградата бе стара, позакърпена, на девет етажа и на всеки от тях имаше различен хотел. Госпожа Пруденсия Линеро за миг помисли, че халюцинира, затворена в клетка за кокошки, която се издига бавно в средата на кънтящото мраморно стълбище, и че стряска хората по скъсани долни гащи в най-интимните им колебания и кисели оригвания. На третия етаж асансьорът се разклати и спря, носачът прекъсна пеенето, дръпна ромбовидната решетка и с галантен поклон посочи на госпожа Пруденсия Линеро временния й дом.
Тя видя посърнал юноша зад дървен тезгях във фоайе с цветни витражи и растения в медни саксии. Хареса го от пръв поглед, защото имаше ангелски къдрици като малкия й внук. Хареса й името на хотела, гравирано върху бронзова табела, хареса й миризмата на карболова киселина, хареса висящата папрат, тишината и златистите лилии на тапетите. Излезе от асансьора и сърцето й се сви. Група английски туристи по къси панталони и летни сандали дремеха в дълга редица удобни кресла. Бяха седемнайсет на брой, насядали симетрично, сякаш един и същи образ се повтаряше многократно в галерия от огледала. Госпожа Пруденсия Линеро ги погледна разсеяно и видя само дълга редица от розови колене, които приличаха на късове свинско месо, окачени на куки в месарница. Вместо да тръгне към рецепцията, стреснато отстъпи назад и влезе обратно в асансьора.